Едва ли е случайност, че баш около осми март ми се получи един такъв принц – рус, зеленоок и цял в романтично дантелено бяло! Не винаги знам накъде ще хванат фигурките като ги подхвана и с тази се получи именно така. Излезе един приятен, добре възпитан и галантен принц, спретнах му една шпага и ми се стори, че си чака коня! ТА се престраших – макар да си знам, че коне трудно ми се получават, от дете така. Рисувала съм какво ли не, но конете някак избягвам…Ами не се рисуват лесно и все едни такива несъразмерни, с недотам конски физиономии…Но пък, викам си – ще опитам, не може така страхливо да се живее!
Принцът си получи коня. Сега, може би му идва маалко малък, но пък такава ще да му е породата. Важното е, че вече може да заповяда – принцът на белия кон!
За да пристигне принцът на белия кон,
нужно е да го има коня –
и пролетен приповдигнат тон –
жълтурчетата навън се гонят
Конят внимателно ще танцува сред тях –
нищичко няма да стъпче,
принцът ще грабне пролетта със замах –
ще я метне на коня си сръчно –
и ще трепери земята под тях,
ще закипят дървета и храсталаци –
и светът ще се обсипе във цвят –
отде са минали – четете знаците –
всякакви цъфнали дървеса,
храстчета и тревички,
лапад, коприва и чудеса –
паша да има за всички!
Откак съм се захванала с папиемашето – вече повече от година и половина – ми се щеше да направя няколко врабчета. И то не какви да е врабчета, а радичковски – Ние, врабчетата!
Още миналия април направих пилотното врабче. Реших, че точно то ще е Чир
Миналата седмица довърших още три врабчета…Сега, не съм решила точно кой ще е Драги ми господине и кой Разказвача! Смятам да им направя шапки и по шапките ще ги познаете! Но летящия леко ми напомня на китайски врабец!
( комай този ми прилича най-много на Джифф… или на Пешеходеца ?)
на този, нарочен за прилетял от Китай, са му предателски дръпнати очите…трябва да му направя сламена шапка – голяама сламена шапка 🙂
А, за малко да забравя! Смрадовранката, разбира се!
https://www.svilendobrev.com/detski/knigi/nie-vrabchetata/NieVra20.htm
Ооо, ами Краката ми стърчат навън? Май няма да се размина само с тези пет пилета! Може би седем?
Не знам някой някога да се е опитвал лично и чинно
да сдъвче хартия, да пробва да пресътвори света –
макар думата буквално да означава това.
Не знам някой напоследък да се е опитал ( преди да оТсъжда)
да стъпи в обувките на другия, още повече да свали от нечии обувки свои от папиемаше
и да продължи да обикаля земята с тях…толкова, колкото земни години са му оТсъдени,
макар че, винаги си давам сметка за времената и стремената,
и понякога не знам точно какво искам да кажа,
но чувствам –
отказвам да правя, плета или шия терлици,
не само защото за терлици е късно,
не само, защото с артритните пръсти изтървам иглата,
а просто, защото е вятър…
Терликът със номерация от 36 до 40 – като една ограничена теория или територия на свободата… терликът на свободата 
* ето ти по-подходящо заглавие на внезапно съботно предсънно стихотворение ..
(Вятър в терлиците и ушите, но не и в сърцата – смея да се надявам)
Вятър, който никой никъде никога не може да сдъвче.
Никога не съм предполагала,
че совите спят по корем,
с изпружени крачета.
Досущ като малки, пухкави човечЕта.
Как никой художник досега
така не ги е рисувал?
Как все дремят по клоните,
а на заспали
само са се престрували?
Совичките, вярно е, не били това!
Може би, пораснат ли,
вече прави спят?!
Може би от грижи –
точно като нас –
възрастните важното забравят тозчас.
Времето е филмово.
Имам фатално усещане,
че филмът отдаавна не е моят.
Щъкат напред-назад хора и вещи,
и си вре острия нос между тях
една нужда – съвсем нашенска нужда
от фалшиви герои…
(Ти горе чуваш ли, хей, Тошко Колев?)
Филмово, филцово, фрицово, рицово…
Какво ли ще бъде времето утре?
Все пак залагам на слънцето.
Слагам всичко на слънцето!
Да се врътне рулетката
и листата да ни затрупат!
„От всичко, което расте на земната плесен,
най-редки са тези, които вярват в Бога. Мили
мои езеро и планина, мило ми е, че и аз съм
с тези най-редки, най-нечути, най-презрени.“
Св Николай Велимирович Сръбски
Растем като гъби на земната плесен
и хранят ни слънце и дъжд.
Нахално ни сенчат, все някой ни пречи,
Едни други тъй се измъчваме.
И все се оплакваме, все се гневим –
как все ни е малко храната?!
Разнася се тънкият есенен дим –
Мил вятър повдига мъглата
от нашите слепи, невръстни очи,
които до шапките виждат –
че гъбите ниско растат и личи
как тясно сме се зазидали.
И само повярвалите в любовта
ще могат да пръснат мъглата –
тъй редки и целите във светлина –
един ден ще стигнат оттатък.
Където, прострени извън кожата,
се ширят безбрежни пространства
под милостта на десницата божия –
наградата – вечност за празник.
Убягват ми през лятото представите
за всяко носталгично съществуване.
Отблясък, цветен шум…Така е хубаво!
Покрай морето хората са други
и искам да участвам във живота им.
Да пускам със рибари сутрин лодките,
да кърпя мрежите с тирета и лъчи,
да имам всяка залезна разходка,
и да посмея слънце – само по алеите,
крайморските, смехът така звучи.
През лятото накъсвам си представите
на шарени парцали от които
ушивам си калъфки за възглавници,
и тъпча ги със облаци по залез,
звънтеж от смях и плисък на вълни,
листенца рози, юлска лавандула,
пера от чайки, летни мълнии,
и тръпната недосъбуденост,
която да ме върже здраво
през зимата за лято.
Внезапна есен. Празни петолиния.
Ятата лястовици са отнесли лятото…
Днес съчинявам зима, иде зима
и носи в пазвите си сняг…и вятър
Ято лястовици е отляло
тялото на лятото в небето…
Още юни е, и още цялото
ни предстои. Превес на светлото.
Предстоят ни златните утра,
прасковите и зеленината.
Жегата и зноят, и потта,
ласкавите пориви на вятъра.
Пъпеши и дини предстоят.
Хладните милувки на морето.
По земята пише ни се път.
Някой ден ще стигне до небето.
Лятото е тръгнало от хълма. Слиза с плитка, метната през рамо.
Щърбава му е усмивката, а нослето цялото е в лунички.
Рокличката му – басмяна, коленцата му – обелени.
Ръфа крайшник със сладко от всичките летни недели.
Бута колело. Подритва топка. Трака с биличките в джоба.
Опалячва си походката, прави разни първи проби.
Лятото е захарен памук.
Още непристигнало – топи се.
И ми лепнат мъничко ръцете
и ми пaрят, без да ща, очите.
Лятото присяда край реката и люлее си крачетата безгрижно.
Хвърля камъчета във водата, пуска бели корабчета книжни.
Лятото е детство. Въртележка. Китка ягоди във сламената шапка.
Лятото разправя разни смешки и разсмива всички малки жабки.
Лятото е захарен памук.
Още непристигнало, топи се.
И ми лепнат мъничко ръцете,
и ми парят, без да ща, очите.
Лятото катери планината и дълбоко вдишва боров мирис.
Хваща зайците на светлината. Крие си светулки в ирисите.
Лятото е плаж със златен пясък – там морето по петите бяга,
Лятото е гоненка в отблясъци. И нагарча в края от наслада …
Лятото е захарен памук.
Още непристигнало, топи се.
И ми лепнат мъничко ръцете,
и ми плачат, без да ща, очите.
Маковата принцеса живеела в малък маков палат, полющващ се на крехко стъбълце, край един малък селски път. По пътя рядко минавали хора и животни. Понякога профучавали коли, при което маковият дворец се люшвал много по-силно, огъвал се почти до земята, а принцесата падала от кревата си и после трябвало нейните придворни калинки да я пръскат с вода и разтриват с ароматни листенца, за да се съвземе от уплахата. Добре, че пътят наистина бил малък и това се случвало сравнително рядко. Освен калинките, маковата принцеса си имала и един черен жребец-щурец, с който, ако и се доще – принцесите често имат едни такива спонтанни желания, наречени „прищявка“ – да поязди до близките сини цветенца, ако пък и се прище – до по-далечните жълти. Имала си и една лична пчела за камериерка и самолет едновременно, ако и се прииска да се разходи до лавандуловите туфи по-нагоре край пътя или до малкото кръгло езеро, когато нетърпимо и се иска да се огледа.
Освен от калинките, щуреца и пчелата, принцесата била посещавана и от един вятър – за принц и за всичко останало. Доста празноглав и лекомислен принц, мен ако питате. Появявал се сегиз-тогиз, без предизвестие, дърпал роклята на принцесата и бръщолевел възмутителни глупости на ухото и…Когато вятърът не се появявал с дни, и коли не минавали по малкия селски път, и нямала нужда от разходка и огледало, принцесата мечтаела – мечтаела за голямата макова нива, за която била чувала от пчелата, но никога не била виждала. Знаела, че там има хиляди макови дворци и предполагала, че в тях живеят хиляди макови принцеси. Искало и се да се запознае с някои от тях, предполагала, че са приятни и изискани като нея самата. Пчелата обаче не можела да лети до там с товар на гърба си, затова принцесата решила да помоли вятъра – колкото и да бил несериозен и да не можело да се разчита на него, все щял на шега да я довее в маковото поле.
Речено-сторено. При следващото вятърно посещение прекъснала вятърничавите приказки още в началото и изрекла желанието си. Вятърът размятал глава и на мига я грабнал в шепа. Докато се усети, маковата принцеса се озовала в едно огромно поле, пълно с макови дворци, лилави кули и жълти павилиони.
Оказало се в тези хиляди макове живеят хиляди такива макови същества като нея, но те съвсем не смятат себе си за принцове и принцеси. Просто се наричали маковичета и се събирали да играят и се забавляват сред пъстрите цветя – въртели се безспир и скачали в меките треви, катерели се по високите стъбла на кандилките и се кандилкали докато им се завивал свят. Дърпали цветчетата на рапицата и весело посипвали отгоре си жълт пращец. Принцесата се почувствала много добре сред тях, веднага се включила в игрите и тутакси забравила онова нещо, наречено прищявка. Запознала се с много маковичета и всеки ден се събуждала с радостно предчувствие. Научила се да пее една от шлагерните макови песни и с нея изпращала всеки, пълен със забавления, ден…Ето какво пеела :
Макове, макове, макове
край релсите махат ли махат,
колко ли летни влакове
маковете изпратиха...
Излишък от небе 