о_блог на Дора Господинова

Котки на есен

Привиждат ми се котки –
без друго са навсякъде,
по бурета налягали,
из храстите наклякали,

в кашони, и в обувки,
по покриви и дати –
отвсякъде надничат
куп котки опашати.

В краката ми се бутат,
отъркват се, мяучат…
Светът се е озъбил
като свирепо куче,

а котките прииждат,
обичат да го дразнят.
Привиждат ми се котки.
Големи, малки, разни,

по улиците бягат,
дърветата катерят.
Търкалят се, играят,
естествено живеят.

Една такава котешка
пристъпва меко есен –
със вирната опашка
от вятър, лист и кестен.

 

72487587_627393254460213_1995784247759077376_n

Реклами

Пчелояд или колибри, птичка някаква

Новото ми увлечение ме засмука като смерч и ме изхвърли на брега на юли посред куп изрисувани чинии и плочи. Вкъщи – бардак, ардауш и безпорядък, добре, че имам периоди на освестяване, че да не загубя кравата…или котката 🙂 Боите в бурканчетата засъхват и не мога да сваря да се снабдявам с чинии и чаши и да не хабя бои. Кося се като така се прахосва материал, ще си изям ушите. Искам да се снабдя с повече интересни чинийки и плата, които са красиви по начало, с релефни орнаменти и разнообразни форми

 

20190702_130019

Сестриче

Не бе въображаема сестра ми.

Напълно истинска си беше –

с тънички китки и глезени,  големи кафеви очи,

красиви коси,

от мен по-усмихната…

Имах сестриче двайсет години,
и повече,
и после моята малка сестра,
моето бяло сестриче
почна да потъмнява,
почна да се съмнява в света,
почна да се съмнява в любовта,
почна да се разпада…
Изгуби се моето малко сестриче
в дълбоката страшна и непозната гора.

Виках я,
търсих я,
чаках, не спях.
Дълги години се молих
дано се намери,
дано се покаже,
дано се опомни
и да си дойде,
та ние така я обичаме,
мигар не знае това
моето малко сестриче,
мигар не чувства,
не чува в съня си
как викам,
как пея безстрашно в тъмната страшна гора…

Моето малко сестриче умря.
Някъде там.
Като птиче във полет
към някакво синьо и светло небе.
Не дойде.
Не се върна.

Други птичета бяха изкълвали трохите.
Чужди хора гасиха звездите.

Запалихме свещи.

Имам сестра някъде там. На небето.

Търся звездичката.
Търся я.

Свети ли?

Свети!

Прелиствам прелестния дъжд

Насмешлив е дъждът.
Несериозен.
Почне – спре.
Не проливен – венозен.
И с венец е от облаци леки,
и са кални подире пътеките му…
И подвиква с гласа на кълвача,
и се хилка – подире му крача
и се калям, пързалям се даже…
Той избързва, поспре –
нещо каже ми…
Отподире така се засилва,
че не сварвам чадъра да вдигам.
Топъл дъжд. Подранил.
Дъжд избързал –
февруарски е уж,
а развързва,
разкопчава,
разтваря,
разгръща…
и по детски земята прегръща.

Сняг за помен

Мама бърза да се скрие в книгите.
Мама иска всичко да забрави.
Татко ненадейно си отиде…
и сестра ми. Скоро. Рязко. Няма ги.

Мама сигурно затова е в книгите.
Може би очаква да ги срещне
в някой свят по-хубав, сигурен,
в който никой не допуска грешки.

Свят, от който никой не си тръгва,
свят без болка, без сълзи и белези –

дето по душата не изстиват,
дето от сърцето не изчезват.

Искам да крещя, а шепна – Мамо,
чуй ме, слушай – ние сме наблизо,
още можем да предложим рамо
на което птиците да слизат.

Те са заедно в небето, с други гълъби,

с други ветрове, с дъжда, снежинките,

а снегът заобля всички ръбове

и е ангелски и бял почти до истина.

На око

Грамажи разни. Мерки. Сухи чаши…
Мерителна за кухнята везна.
Не се побира моята фантазия
във чаена лъжичка и шейна.

Шейни в брашното. Преспи пудра захар,
Оранжеви планети на яйца –
вали ванилия над целия спектакъл –
на кухненската маса аз творя.

Брашното сея както се разсейвам –
навън си тръгва май и град вали,
перваза блъскат късовете ледени
под пръстите ми пръски и мъгли –

пилеят ситни стружки портокали,
а ябълките – фази на луни,
полу и пълни кръгчетата лягат
по маслени разстелени вълни.

Тестото бавно пада и покрива
на ябълките лунните лица.
Пече се кексът. Вади се, изстива…
Едно парченце с половин луна.

Таралежът е зелен насън

Таралежът скоро ще заспи.
Поразтребил от бодли и лято,
ще се свие сам на две – на три
и ще се притисне до земята.

Във дълбоки есенни гори,
под килимите от златна шума
таралежът хърка и сумти –
промърморва таралежи думи.

Може би под кестена бодлив
се е спотаил и чака пролет.
Вярно, че е много саможив,
той насън със зимата говори.

И в съня си таралежът е зелен –
малък, свит в обвивката на кестен,
пролетта след есенната тлен,
ще му върне цялата естественост.

 

43719077_10212706710484557_8379084580036018176_n.jpg