о_блог на Дора Господинова

Лабрадор


Студът е кучешки,

но весел, лабрадорски.

Развява си красивите уши.

Между листата души,

бяга настрани,

облайва звънко стъпките ни хорски.


Студът е бял.

Един такъв голям!

Върху ми хвърля се,

игриво ме захапва.

Пораснал ми се вижда…

Аз му знам

довчерашните малки зъбки, лапки.

Студът се плези,

бълва бяла пара,

подгонва крачки и маркира тротоари.


Студът е честен.

Верен!

Придружава ме.

Прибрал ме вкъщи,

вън Студ пази.

ноември 2013 г

Човечество

Мисля, че трябва непрекъснато да вали сняг. През цялата зима. От сутрин до вечер. Нощем под светлините на лампите – дансинги за снежинки, да се въртят и пробляскват кристалите им – изящен танц със саби, светкавично да прелитат блестящите остриета на мигове, които ни правят живи. Да светим! Така да сме прободени от сняг в сърцето – безкрайни гирлянди снежни токови удари, които да ни вадят от летаргията на самосъжалението, ледени кибритени клечици, които да парят върховете на пръстите, сълзите на небето по страните ни – да го изплачем този сняг, целувките му изгарящи по устните, по клепките да усетим…Вярвам, че трябва безспирно, неумолимо да вали сняг. Да не мирясват снежинките, да се втурват в очите ни….да ни прави неспокойни снегът, да ни държи будни. Да ни шамаросва небето с ледени длани, да ни милва разнежено. Слепешком, със снежинки, да опипва лицата ни – да ни рисува отново, да ни пише такива неистово бели и чисти. Бели момичета. Бели момчета. Ослепително бели листи. Да ни разлистват фъртуните, да ни вдигат вихрушките, да ни носят ветровете – да се стелим със снежинките – от снежния хаос изникнали чисто нови човеци.

Далече от дървото на тъгата

Стоя все тъй далеч от помъдряването 

и въобще не искам да го видя и да го зная

 
  Прилежно обикалям в невежи цветни орбити
на минус двайсет – трийсет години 

неговото вечно дърво в градината на тъгата 

с очите примижавам за всеки случай –

мержеляви всичките дървета са еднакви – 

тъй лекомислените мои кораби на дните 

потъват неизменно в залеза 

и няма оцелели  смях 

плач и тънички минути 

които да си изкова на пръстенчета за верига

 за да остана в някой ден преди да е потънал корабът му


  Ще си напиша този стих наместо люлка 

под  люляк цъфнал в есен ще се залюлея 

под ниското му слънце ще стоя –

 преди да е залязло  да ме залива светлината му 

ръцете в скута ми да си почиват

 а под краката ми красиво да се плиска залив –
зелената трева на ден от който

няма да си тръгне слънцето 

и няма да порасне нощ –

висока и самотна катедрала 

и ти ще знаеш винаги къде съм – 

на люлката под есенния люляк в измислен ден

 безкраен като сън любов и сбогом  

Ошумолява се, уви…не ще изобщо да цъфти!

Цъфтяха вишни и пчели жужаха,
цареше празничен калабълък,
и птиченца в градината цвърчаха,
но прецъфтяха вишните… Язък!

Очаквам тия дни да цъфне сняг!
Ей тъй да цъфне на вратата,
ведно със белите пчели,
които му жужаха под яката.

И да не се ошумолява твърде, моля,
да почва да цъфти тозчас на воля!

Туве Янсон – по повод рождения ден

Преди броени дни майката на мумините Туве беше рожденичка. Бях се заканила да го отпразнувам този ден, оказа се няколко дни се радвам на муминските личица и истории 🙂 Моят начин да отбележа датата на Туве Янсон – лично и от сърце

1556543705_7c54cdb1957a2e112aab3039c6edd152

Дъждовете, които валят

Внезапно пада сянка.
Меланж от меланхолия и малахит –
лилав копнеж
след всеки дъжд,
копнеж преди дъжда,
сред липовите дъждове
тъга по есента
се вие като тънка пара –
мъгла,
която дави
мислите
сърцето парва…

Защото са присъщи на есента ли дъждовете?
Защото не е същото? – наесен под конете им
от жълти изгорели листи,
от пожълтелите листа
дъждът на бризги се разплисква,
дъждът вали в нощта –
и радва ни,
че сме си вкъщи, във топлото легло…

Дъждът през лятото ме връща
към костенурче потекло,
към охлювното ми начало,
към бавното в душата…

дъждът през юни
ме прегръща
като добър приятел,
завърнал се през есени
от преспи и печал.
Дъждът вали, вали над къщите
на детството ми непрежалено,
над детството ми като остров –
от непонятно знание
и проснати до хоризонта
все слънчеви поляни…

Пръстенче

Намерих пръстенчето с камъче в сапуниерката с правения сапун. Изхлузва се. Не е златно. На щерката е – става ми само на кутрето. По пръстена, по обувката в приказките разпознават принцесата. Заблудената, преоблечената принцеса. Оная от миялната, от пералното, готварницата…Първият си златен пръстен изгубих на плажа преди 15 години. Беше тънък, с рубин. Татко беше поръчал два еднакви – за мен и сестра ми – при златар в Кърджали. Било е около 90-а година, а по това време вече бях изгубила златният ключ сол, който беше първия ми медальон. От София ни ги беше донесъл татко. После и гривната – масивна позлатена гривна на Monarch, пак от него, изчезна. После и татко изчезна. Изгуби се татко ми. Почнах да търся такъв ключ сол. Златен. Исках да си върна поне него, поне нещо. Намерих почти същия. Реших че ще го нося в памет на татко. Ключ, който е за небето. Сол. После сестра ми изчезна. Съвсем си отиде. Нея изгубих отдавна, но се молех да е добре, надявах се, че е щастлива. Вярвам, че е била. Свободата, необвързаността имат огромна цена. Мисля, че гривната, която е в мен, тази от татко – от магазина за конфискувани стоки в София, е нейна. Той винаги купуваше по две, по два…Моята със сигурност изчезна още през 89-а. Значи имам и нещичко от нея – материално доказателство за съществуване.

Загубите, липсите, сбогуванията – дълбаят ни като щерни, като кладенци…повече радост да поберем, повече светлина, повече човеци да приютим на дъното на сърцето.

Улични думи, питомни думи

Улични кучета…Най-тъжни из мрежата ( а и изобщо из медиите) са безстопанствените думи – те лаят и ръмжат срещу всеки, зъбят се, нахвърлят се бясно, хапят стръвно…Думи, които нямат собственик, които се повтарят безразборно, безкрайно – като ехо на лай в нощно село и все по изкривяват лицето на текста, все по го изопачават, все по заприличва той на куче от роман на ужасите – (Куджо! така се казваше онова бясното куче на Стивън Кинг ), та и думите като ги изтърват веднъж …и като ги заповтарят недочути, развалено и свирепо до смразяващ вой…и другите са вредни и нелепи – дето на всеки се умилкват и въртят опашка, а пак са неподписани, ничии, въртят се из мрежата от години, вече никой не знае откъде са дошли, чии са, никой не си ги признава, не си ги познава, не ги иска и обикалят те натирени от стена на стена – от врата на врата един вид …Изобщо думите трябва да имат стопанин. Трябва да са нечии. Да ги припознае някой, да ги приласкае, да ги опитоми.

Думите са като кучетата. Те приличат на стопаните си.
Има думи топли и въздушни. Думи медени, и думи галени.
Има думи – ледени шушулки, има и оловно-гневни думи
има думи като невестулки, просто се промушват помежду ни.
Думи като ябълки и круши – обли, сочни, месести и честни.
Има думи кухи – от черупки, има думи само интересни,
а отвътре – празни, с черни дупки – думи като кухини.
Има думи дето са човеци. ПО големи и от планини –
непристъпни, верни, прави думи. Дето са изречени – стоят.
Има думи, думи, думи, думи – думите света въртят, въртят…

Пръв празник

Живея срещу слънцето
Разказвам му се

То не че ме е питало
но явно
за всички ни се грижи
от високо

За всички го е еня
Еньовден му е
дори във края на минорния ноември
и в януари
и в студено време

Интересува се от изгрев –
аз отдавна от изгревите живо се интересувам

Живея срещу слънцето по изгрев
и залезите често изтървавам

Потъват толкова слънца
отплуват дните
годините така са се разбързали…

но сутрин рано

очакването на слънцето е трепетно
като очакване на Новата година

Строшава се нощта
трохите и
насмита смело без остатък светлината

Тържествено признавам изгрева за пръв празник

Залисвам се по изтока
разчитам
денят да бъде празничен
със слънце

във този краен или първи понеделник
когато някой важен го е еня

94888397_3212765002088958_4814217297214308352_n

Щъркелът Кирил

Щъркелът Кирил си кърпи гнездото,
събира найлони и клечки, защото
само след дни щъркелицата Мила
ще долети, без капчица сила

и ще и трябва едно меко ложе,
в което удобно да се разположи –
да си почине, да се масажира
и нови сили да почне да сбира.

Щъркелът Кирил очаква жена си –
гнездото оправя, подрежда дома си,
застила леглото със стара пижама –
че Мила ще снася яйца.
Мила мама.