о_блог на Дора Господинова

Сестриче

Не бе въображаема сестра ми.

Напълно истинска си беше –

с тънички китки и глезени,  големи кафеви очи,

красиви коси,

от мен по-усмихната…

Имах сестриче двайсет години,
и повече,
и после моята малка сестра,
моето бяло сестриче
почна да потъмнява,
почна да се съмнява в света,
почна да се съмнява в любовта,
почна да се разпада…
Изгуби се моето малко сестриче
в дълбоката страшна и непозната гора.

Виках я,
търсих я,
чаках, не спях.
Дълги години се молих
дано се намери,
дано се покаже,
дано се опомни
и да си дойде,
та ние така я обичаме,
мигар не знае това
моето малко сестриче,
мигар не чувства,
не чува в съня си
как викам,
как пея безстрашно в тъмната страшна гора…

Моето малко сестриче умря.
Някъде там.
Като птиче във полет
към някакво синьо и светло небе.
Не дойде.
Не се върна.

Други птичета бяха изкълвали трохите.
Чужди хора гасиха звездите.

Запалихме свещи.

Имам сестра някъде там. На небето.

Търся звездичката.
Търся я.

Свети ли?

Свети!

Реклами

Прелиствам прелестния дъжд

Насмешлив е дъждът.
Несериозен.
Почне – спре.
Не проливен – венозен.
И с венец е от облаци леки,
и са кални подире пътеките му…
И подвиква с гласа на кълвача,
и се хилка – подире му крача
и се калям, пързалям се даже…
Той избързва, поспре –
нещо каже ми…
Отподире така се засилва,
че не сварвам чадъра да вдигам.
Топъл дъжд. Подранил.
Дъжд избързал –
февруарски е уж,
а развързва,
разкопчава,
разтваря,
разгръща…
и по детски земята прегръща.

Сняг за помен

Мама бърза да се скрие в книгите.
Мама иска всичко да забрави.
Татко ненадейно си отиде…
и сестра ми. Скоро. Рязко. Няма ги.

Мама сигурно затова е в книгите.
Може би очаква да ги срещне
в някой свят по-хубав, сигурен,
в който никой не допуска грешки.

Свят, от който никой не си тръгва,
свят без болка, без сълзи и белези –

дето по душата не изстиват,
дето от сърцето не изчезват.

Искам да крещя, а шепна – Мамо,
чуй ме, слушай – ние сме наблизо,
още можем да предложим рамо
на което птиците да слизат.

Те са заедно в небето, с други гълъби,

с други ветрове, с дъжда, снежинките,

а снегът заобля всички ръбове

и е ангелски и бял почти до истина.

На око

Грамажи разни. Мерки. Сухи чаши…
Мерителна за кухнята везна.
Не се побира моята фантазия
във чаена лъжичка и шейна.

Шейни в брашното. Преспи пудра захар,
Оранжеви планети на яйца –
вали ванилия над целия спектакъл –
на кухненската маса аз творя.

Брашното сея както се разсейвам –
навън си тръгва май и град вали,
перваза блъскат късовете ледени
под пръстите ми пръски и мъгли –

пилеят ситни стружки портокали,
а ябълките – фази на луни,
полу и пълни кръгчетата лягат
по маслени разстелени вълни.

Тестото бавно пада и покрива
на ябълките лунните лица.
Пече се кексът. Вади се, изстива…
Едно парченце с половин луна.

Таралежът е зелен насън

Таралежът скоро ще заспи.
Поразтребил от бодли и лято,
ще се свие сам на две – на три
и ще се притисне до земята.

Във дълбоки есенни гори,
под килимите от златна шума
таралежът хърка и сумти –
промърморва таралежи думи.

Може би под кестена бодлив
се е спотаил и чака пролет.
Вярно, че е много саможив,
той насън със зимата говори.

И в съня си таралежът е зелен –
малък, свит в обвивката на кестен,
пролетта след есенната тлен,
ще му върне цялата естественост.

 

43719077_10212706710484557_8379084580036018176_n.jpg

 

 

Детелинена приказка

Елфите, както ни е известно още от древни времена, са дребни и ефирни вълшебни същества, подобни на човечета, с тънки и блестящи крилца, на големина колкото пеперуда. Крилцата им служат, за да летят, а са толкова леки, за да могат кацат върху цветята – хранят се с цветен прашец и няма как да са по-големи и тежки от пеперуда, най-много да са колкото пеперудата пауново око. Някои елфски екземпляри достигат до около 30 сантиметра, което е приблизително размера на пеперудата Атлас, но те вече трябва много да внимават къде кацат, за да не разклатят цветето, а още по-лошо – да не го пречупят и да не паднат върху главата си. Трябва добре да се огледат и внимателно да кацат само върху най-едрите и стабилни гладиоли, магнолии, глицинии или площадни рози. Повечето рози за елфите са с големина на площадка за танци. Приказните дребосъчета обичат да танцуват нощем, когато всички хора спят, на лунна светлина. Затова обикновено не ги виждаме, само в изключително редки случаи, като никога не е сигурно пеперуда ли си видял или елф и махваш с ръка, след което тутакси забравяш. Да не си помислите обаче, че тези ефирни същества само летят, ядат и танцуват по цветята. Задружен и работен народ е елфският, той не само яде и се забавлява, но и здравата се труди. Например разнася аромати. Една сутрин се събудих и в коридора ухаеше на рози – веднага разбрах, че снощи са прелетели елфи след танцова забава.
Сред елфите има особено значими персони, така да се каже на съвременен език – професионалисти в своята област. Тук е моментът да насочим луната към детелининия елф. Ето го – върху детелинката, осветява го кръгло бяло петно.
Той е височък и слабичък, с дълги нозе, горчив, зелен и скоклив – отдалеч напомня скакалец и живее сред поляна с детелини. Тъничък като стрък, за да се слива и бързо да изчезва сред тревите, а горчив, защото работата му е твърде отговорна и трудна, а именно – зеленият горчив елф трябва да се грижи за четвъртото листенце на детелините. За листенцето на щастието. За сърчицето на късмета. За да действа това листенце и да прави детелината толкова искана и търсена, елфът трябва да вдъхва в него вълшебството си. И той е много старателен, бъдете сигурни. По това се познават специалистите сред елфите – те винаги изпълняват съвестно своите задължения, които са, меко казано, странни. Един отговаря за това всяка тревичка да си има росна капка в лятната утрин, друг – да събере изпопадалия прашец от крилете на пеперудите и да го пакетира в златисти пликчета – прашецът се използва от феите за добри магии, трети трябва да вдене един слънчев лъч в голямата колкото него игла и да закърпва пробитите от нощните танци пантофки на нежните елфки – неблагодарна работа, и уморителна. А да събираш еднакви перлички роса за огърлици на феите? – още по-тежка работа. Но се справят! Справят се малките елфи с големите отговорности. Понякога всички се събират и помагат на отговорника по дадена работа. Елфите открай време са задружна и още по-открай време – съвсем невидима за простото око общност. Вършат работата си старателно и безшумно, в срок и както трябва. Де да бяхме повече като тях.
Но да се върнем към елфа, който се грижел за това детелините да получат четвърто листенце. Това листенце само привидно не се отличавало от останалите, а всъщност представлявало днешното сърчице на елфа. Неслучайно формата на листенцата на детелинката е такава – сърцевидна. През нощта на детелининия елф друго сърце му пониква, а детелинката се сдобива с чудна сила и носи късмет на онзи, който я откъсне. Така се говори. А хората вярват в приказки, особено децата.

Всяка вечер, щом се разделял с днешното си сърчице, елфът горчиво въздъхвал, а една детелинка на полянката се сдобивала с щастливо листенце и само малко време трябвало да убеди в това, че е щастливо, някое дете. И тъй като елфите живеят практически вечно – никой да не се тревожи – четирилистните детелини няма да се свършат! Всяка една полянка си има такъв грижовник за късметлийските листенца. А за щастието дори четирилистна детелинка не трябва, то си живее в детството и се смее с най-чистия и весел смях, като кристалните камбанки, които тъй обичат елфите. Звънтят, чувате ли?!

По пътя

По пътя.
Зелен и лилав –
на вълни,
на нощни и дневни
райета…

На мрак,
след завоя – на светлини

слънчогледовите полета.

Съмне се, мръкне се.
Сенокос.

И висят клупове на въпроси.

Лятото. Пътят през него е бос.

Дълъг.

Тревата до пояс.

По пътя –

черен и бял,

на игра,

на квадрати и цифри – на дама.

Насреща ми задава се есента.

С едно смугло заголено рамо