о_блог на Дора Господинова

Принцеса Марсолка

Живеела неотдавна, даже съвсем вероятно е и сега да си живее необезпокоявано някъде, една принцеса, която се казвала Каролина, но всички наоколо и викали Марсолка. Принцеската от малка си била сополива и мърлявка, и вместо като всяка знатна особа (значи да е особена – с вирнат нос, най-малкото), да е нагиздена с красива, трептяща от чистота и дантели, рокля, опънати по тънките крачета чорапки и с бели стегнати ръкавици на ръчиците, тя ходела вечно в замазана и окапана одежда, с посурнати чорапи и разкривени обущета, а белите и ръкавици…ох, белите и ръкавици целите били в сополи. Засъхнали сополи! Което, съгласете, е отвратителна картинка. Принцесата от невръстна възраст си завъдила този противен като слузесто мекотело навик – да бърше носа си в ръкавиците, ако няма вече място по ръкавици – в ръкавите…ако ръкавите и вече са корави и не е удобно за нослето – в чорапите! Не ме питайте как и се получавало, но често и чорапите на Марсолка били омазани в сополи…Бедствие някакво. Истинска сополена трaгедия. Кралят винаги бил твърде зает с високи държавни дела, за да объща внимание на лошите навици на дъщеря си, но майка и…горката и майка говорела, молела се, увещавала…дори заплашила два-три пъти, че ще каже на баща и, ако не престане с това грозно и мръсно деяние. Добрата и майчица всеки ден и давала по шест бели батистени кърпички, изгладени и блестящи от чистота, за да и послужат по същество, но тя незнайно как, до закуска вече ги била изгубила някъде и се започвало отново – в кърпички се превръщали ръкавиците, ръкавите, чорапите. В пералното били пропищели от купищата мръсни дрехи, перачките недоволствали гласно и напускали скоростно и не след дълго нямало кой да кисне и пере покъртително омазаните дрехи на Марсолка. Ей така става! Така започват паденията на цели кралства и цивилизации…Оказал се дворецът един ден без перачка, а в пералното се трупали купища дрехи, с които готвачките никак не искали да се занимават.

– Не ми е работа… – казвали, и бърчели погнусено носове. Камериерките също минавали транзитно край пералното, със скърцащите си чисти престилки, и вечно си давали вид, че са заети и бързат за някъде. Градинарите си гледали градината, конярите – конете, шутът, нает да равлича царя и семейството му, си вършел работата не особено успешно и все по-трудно разсмивал господаря си, а принцеса Марсолка вече нямалачисти рокли, ръкавици и чорапи. Ами сега? Размотавала се от два дни в сатенената си нощница, а тя изобщо не била удобна за бърсане на носа…Хлъзгала се. Всички в двореца ходели оклюмали и унили, защото скоро нямало да има и бели колосани покривки, които да сложат на масите, нито чаршафи за леглата, нито даже чисти нагръдници за краля… Стоп. Кралят досега си мълчал и търпял цялото това ужасно положение. Очаквал жена му да се справи със ситуацията като с всяка женска работа, но нещата излезли извън контрол. Опасността скоро да остане без чисти нагръдници на които да слага брилянтените си брошки и платинени игли го извадили от кралското му равновесие. Огледал се наоколо – навсякъде пълен безпорядък. В пералното се трупат купища дрехи до тавана, перачките бягат през глава, дъщеря му се мотае трети ден в нощница и бърше тайно (така си мисли тя) носа си в пердетата, а жена му странно се е умълчала – седи на трона с часове, клати обезпокоително  равномерно глава и кърши ръце. Нещата вървят към разруха. Кралят тропнал с жезъл по пода, станал енергично от трона си и развял мантия в посока стаята на принцесата. Марсолка си седяла на леглото по нощница и тъкмо размазвала старателно един сопол в калъфката на възглавницата си. – Стоп! Изкрещял още от вратата кралят, при който вик принцесата така се стреснала, че подскочила в кревата и погледнала баща си с ейй такива ококорени очи. Кралят никога не и викал, даже не я забелязвал и сега просто се смразила от ужас. -Слушай, дъще, – вече по-спокойно продължил баща и, като приседнал на ръба на леглото – това не може да продължава така. Ако не спреш да мажеш сополи навсякъде, много скоро кралството ни ще е първото, разрушено не от свирепи големи  врагове, а от малки зелени слузести нещица. Сега стани и ела в пералното – ще започнеш да переш собствените си мръсни дрешки и се надявам това да е достатъчно, за да те научи как и къде по-нататъка да триеш нослето си. Принцесата толкова се стреснала от тази реч на баща си, че само подсмръкнала и нищо не можала да каже. Отишла в банята, взела един златен леген и накиснала във вода една ръкавица – ужасно неприятно било да я пере, първо с две пръстчета я вдигала и обръщала във водата, но така можело да отиде до вечерта…а купът дрехи се извисявал до тавана и все пак трябвало и да облича нещо – скоро в двореца щели да дават прием и не можело така пред гостите да се размотава по нощница. Запретнала ръкави принцеската, тръснала глава и се захванала здраво с прането. Ама ха! Тя принцеса ли е все пак или има някакво съмнение… Натопила всички осополени дрешки в солен разтвор, после в чиста вода, след това в сапунена, накрая в парфюмена…и така до сутринта била стопила купа със своите мръсни дрехи. Една малка перачка и подсказала какво да направи – самата тя се въртяла наоколо, не била избягала след другите, а почнала да помага в кухнята и знаела всички тайни на прането, Та малката перачка, като видяла как се старае принцесата, не си поплюва, пере и издухва полепналите по челото си къдрици, дошла при нея, разкрила и секретите, които се справят със зелените секрети, и останала да и помогне. Така приключила тази сополена история. И сополите спрели, неизвестно как – предполагам че в пералното Марсолка хубавичко се загряла и изпотила, както никога в живота си, и носът и поспрял да тече. А и тя вече започнала да използва по предназначение батистените кърпички, като скоро след грандиозното пране, броят им се свел до една кърпичка, пъхната незабележимо в ръкава на чистата и рокля. Нещата в кралството тръгнали в обичайното си русло, майката се усмихнала и спряла да кърши пръсти, а се заела с подготовката на приема. Перачките се върнали на работа, изпрали и колосали всичкото натрупано бельо, прострели белите чаршафи и покривки на покрива на двореца и из тях щастливо тичали и се криели принцеса Каролина и малката перачка.

Аромати/Зелено орехово лято

Подскачаше кълвачът по дървото,

а вятърът люлееше короната.

Листото криеше се зад листото,

промушваше се слънце между клоните.

Миришеше из въздуха на орехи,

златисти, пръстите на светлината

завираха се между керемидите,

почукваха полека по стъклата

на къщата, която спеше в сенките,

обгърната от облак и листа –

миришеше из въздуха на орехи,

зелена, стелеше се тишината,

домашен, вятърът въртеше се из двора –

премиташе за някой стъпалата…

 

DSC_0843.jpg

 

100720165986.jpg

 

 

 

100720165994.jpg

Спукано гърне

Имаше такава игра. Някога. В детството. Играехме я в топлите летни вечери край блока. Било ли е? Било е. Помня търчането, криенето между блоковете и виковете –спукано гърне, спукано гърне…И токът спираше – буквално – беше много романтично – ставаше тъмно и някак по-загадъчно и приключенско в топлите нощи на лятото. Тези дни пак съм на тема спукано гърне във варианта – счупена стомна 🙂

Отдавна искам да правя лампи от рисуваните бутилки. Да мина на друг етап, да накарам стъклата да светят.Цветно да светят. Засега още съм на фаза желание, макар вече две години да ме човърка и да търся начин да отлепя дъното. Сигурно има прост начин, не може да няма. Докато отлагам това с бутилките-лампи, ми дойдоха всякакви други идеи -винаги добре дошли, идеите си наминават редовно. Виж реализацията е друго нещо. Не искам да мисля за съотношението. Просто позорно ще бъде, ако взема да изчислявам. Ама много се радвам, ако някоя идейка получи реализация, истински съм доволна. И благодарна! Първата реализация на лампа от счупена стомна…Веднъж стомна за вода, втори път, трети…а счупи ли се – лампа!

 

DSC_7895.jpg

 

 

966c1836-50dd-4573-ba2d-f3c223bbb0bd

 

DSC_7893

Юли

Юли неусетно се смали
Цветните му мигове изтляха
Пръсна се на хиляди искри
Пръстите му златни догоряха –

Слънцето
бенгалско посред лято
Юли носеше във своята ръка
и размахваше
черти във мрака
Огнени въртеше колела

Юли стигна някак до морето
то се втурна
до брадата го заля

Юли намаляваше
додето
сбираше от чайките писма
и перата им редеше
в бели
на златисти песъчинки две крила

и на 31-и –
в неделя
Юли с тях помаха…

Отлетя
подир цветните сапунени мехури
на красивите си летни дни

…само миг
ще те помоля Юли
в чайково перо ми остави

IMG_2880

Аромати /лято

Ароматът на бяла ленена риза, прана на ръка с правен сапун. Кенарена риза на райета, прана в коритото на дворната чешма със същия сив правен сапун, окачена на телта в двора на бащината къща. Чергите, вдигнати от дюшеметата на същата тази къща, изтупани с голямата  тупалка, сгънати и наредени в багажника на москвича. Караме ги на бара. Всички сме – цялото семейство. Преди. В друг един зелен живот. Празник е прането на бара. Миризмата на мокрите черги, проснати да съхнат на тревата. Прохладата на прането.  Наситеното сито зелено на дърветата край водата в най-знойното лято. Гъстото зелено на листата. Дълбокото зелено, живото зелено край реката. Тучното, сочното, райското зелено на тревата. Търкаляме се на воля и смехът се вдига като водни пръски над водата, над тревата…НАд лятото се носи смехът, смесен с аромата на чисто, още мокро пране.

Пера в малката баня бялата ленена риза, калъпът правен сапун свършва. Изцеждам я. Благословена прохлада. Простирам ризата високо, сред облаците – вятърът се втурва да я облече, издува ръкавите. Вее се на простира, полита. Ароматът на бяло платно, вятър и правен сапун изпълва небето. Облаците са кораби с платна от бели ленени риза…Отплават.

Резени

210620165833Разпролетява се пътят
и зрее.
Рее се, рее пътека въздушна,
когато се спусне
ще е река.

Лека сянката, лека
през пролетта.

Нощем –
Небето – отрязан с луна
динен резен.
Блещукат семките му.

Денем – щъркели.
Бенки се вият
по бялата шия
под слънцето – сламена шапка.

Приказка с очи на гърба

Стоеше на пътеката и размахваше лениво опашка. Нямаше мухи. И облаци нямаше. Пътеката беше тясна. Щеше да е хубаво да е поточе, помисли си, в тази жега…Представи си, че е топнало крайниците си в поточе и веднага му стана хладно, и приятно му стана даже. Поусмихна се леко и задъвка мечтателно крайчеца на ухото си…
– Какво си се изпречил на пътя ми? Веднага се премести да мина! – отдясно беше изскочило нещо малко и обло, с големи розови очи, дълги розови уши и даже с бледорозовка муцунка. Нещото беше пухкаво, но беше ядосано-пухкаво. Розовите му очички гледаха сърдито. Т о го разглеждаше любопитно и продължаваше да стои неподвижно, с изключение на необичайната дъвка в устата си.
– Абе, ти да не си си настъпил ушите? – нещото изглеждаше още по-ядосано и стана още по-пухкаво, защото разбра, че въпросът му е глупав в мига, в който го зададе. Няма как да си си настъпил ухото, щом то ти е в устата. В яда си започваше да прилича на бяло облаче с розови очи и розови уши…Виж ти – помисли си T о, облаци по небето няма, защото са се затъркаляли по земята. За всеки случай се реши да попита все по-сърдитото и запухкавяло нещо:
– Ти облак ли си?
Сега вече бялото пухкаво нещо наистина се ядоса, чак се разфуча, а розовите му уши пламнаха в червено от яд:
– Абе ти да не си паднал от небето? Май не си виждал друго освен облаци?! Изплюй си ухото като говориш с мен, изобщо не е възпитано да се говори с ухо в устата. И се премести – тази пътека не е твоя, трябва да мина.
Т о си извади ухото от устата и премести очите си на гърба, на задната част на тялото по-точно, а одъвканото си ухо премести по-близо до бялото пухкаво нещо, което се гневеше много смешно, и тъй като приличаше все повече на изгубило се облаче, очакваше всеки момент от него да изскочи светкавица или поне искра.
– Защо да се местя от пътеката? Мен ми е добре тук. Представям си, че е поточе и ми е хладно.
Обаче ядосаното, прилично на облаче нещо, беше зяпнало от изненада насреща му и ако имаше мухи наоколо, те съвсем спокойно можеха да си влязат, да поогледат и да излязат от устата му.
– Абе , ти…- заекна това смаяно подобие на облаче,- как така си местиш очите и ушите… и опашката? – това последното го каза, защото междувремено T о беше инсталирало опашката си в центъра на главата, и сега тя кокетно се размахваше над носа му – почти като пискюл, и то я подухваше леко, а очите му още бяха отзад и гледаха в противоположната посока…
– Ми, знам ли, – отговори Т о – винаги съм го можел – инак ще е такава скука. Да гледаш само напред, а опашката ти да е само отзад, а ушите винаги отляво и отдясно…Не ми се мисли – пълна скръб.
Сега бялото пухкаво нещо си затвори устата и дори успя да се пообиди малко. Опита да си премести тайно ухото на гърба, не му се получи и се почеса зад него.
-Хм, ти си най-странното нещо, заставало на пътеката ми.
Пак се опита да премести – този път едната си лапичка, уж съвсем тайно – но странното същество, хем все още с очи на гърба си, засече този опит.
– Искаш ли да ти дам моето ухо? Не онова, което дъвках?
Пухкавкото отскочи назад и замаха отбранително с двете си лапки – добре, че бяха на местата си.

– Нее, не ми е затрябвало твоето ухо, дръж си го там където е, да не си посмяло да го местиш на мен! Аз си имам – точно колкото ми трябват, стоят си точно където им е мястото и много ми харесват – за да подсили ефекта от казаното, пухкавкото поглади розовите си уши.
– Добре де. Като не искаш – няма. Но все пак, не ти ли е любопитно – да погледнеш през моето око, да чуеш с моето ухо, да подушиш с носа ми – ето, ако не те е страх…
И то посегна към мястото където в момента се мъдреше носът му.

– Мен да ме е страх?! – пухкавото пак започна да изглежда съвсем наежено – Как ще ме е страх? Аз съм най-безстрашното бяло зайче, мама даже ме пуска сам да прекося поляната и да набера киселец и лапад за супа. Аййй! – удари се по главата с малката си лапка – ами сега мама ме чака да и занеса малко листа от живовлек – прави сироп за кашлица, ако настинем през зимата.
Т о изглеждаше учудено.
– Какво е „мама“? Защо те чака? И защо е нужно някой да ти позволява нещо?

– Как не знаеш? Мама е също като мен, само че по-голяма и топла, и добра, грижи се за нас, за всички братчета и сестрички, и ни пази. Понякога само се кара…малко. Ти нямаш ли майка?

Т о изглеждаше замислено, опитваше се сякаш да се сети. После поклати глава:

– Не, не мисля, че съм имал някога такова нещо. Имам очи, уши, уста, нос, опашка, но майка…не. Не знам да съм имал май ка.

Сега беше ред на зайчето да замълчи замислено. Струваше му се нормално това толкова странно нещо да си няма майка. Първо майките са благоприлични същества и никоя себеуважаваща се майка не би сменяла безотговорно мястото на очите, ушите, лапите и опашката си – ако странното нещо имаше майка, то тя би трябвало да е също толкова странна. От друга страна, ако беше обикновена майка, грижовна и строга, би се видяла в чудо с това да му дърпа ушите, които непрестанно и бягат, да му казва – „Гледай ме в очите като ти говоря!“ при условие, че то можеше постоянно да ги мести където реши. Сигурно бързо би вдигнала ръце при такова чудато дете… В следващия момент му стана мъчно за това нещо на пътеката. Еййй, не е работа да си нямаш майка. Може би затова не знае какво е, къде му е мястото и още е толкова объркано…Зайчето мълчеше вече дълго време замислено върху въпроса с майката, която трябва да е на мястото си, когато това на пътеката го измъкна от мислите му:
– Дали твоята майка ще има нещо против да се погрижи за мен? Май ме наболява гърло от толкова седене в потока – добави смутено и въпросително изви опашката, този път в средата на гърба си.
– Не знам – отговори зайчето. – Тя е много заета с нас и с къщичката ни, работи в градината, прибира и готви, но ще те заведа при нея. Тя е най-добрата майка на света. Не вярвам да откаже, ако не друго – поне ще те подреди и ще те научи да не си дъвчеш ушите и да не си завираш опашката в очите. Кой знае, може и на зайче да заприличаш. И като се засмя весело на последните си думи зайчето тръгна по пътеката а Т о пое подире му, като не знаеше къде да дене лапите, очите, ушите и опашката си и те го обикаляха цялото и постоянно си сменяха местата.