о_блог на Дора Господинова

Сека му умът

Може да се размине.
Може и да не тропне.
Може да е настинал –
скачайки в чужди локви.

Може да се е секнал –
този ден е особен.
Лятото се размеква
до самия си корен.

Лятото се предава.
Със пресъхнало гърло
вън денят се разпява –
грачи дрезгаво-върло.

Може би е върлинест.
И затова ни прескача.
Днес дъжда да преспънем
е нелека задача.

Той навярно е някъде –
там където вали,
с лястовиците чакаме
да го зърнем. Тъй бдим!

 

Advertisements

Детето

Има дни, в които се чувстваме стари колкото света.
Крилете ни са мокри и омърляни,
крилете ни сплъстени са и  пречат –
окаяници край сметището на надеждите и илюзиите си –
тътрим окаляни нозе
и пада над нас мрак,
и ни вали поройният дъжд,
и ни се струва, че няма да съмне –

край, финито, енд, конец и точка.

В мрака мъждука фенер- един много стар сеньор с огромни криле.

***

Апокалипсисът настъпва, когато изоставим детето в себе си.
Щом го забравим, ангелът се строполява.

А то не ме забравя. Детето ме спасява винаги.
То първо вижда светлината и
първо чува ромона на ручея,
и първо то морето помирисва.
Разбира говора на вятъра в короната на ореха
и разговаря с птиците, които чуруликат.
Реди калинки по пръстите ми и им пее.
Високо вика и обича да се смее.
Не се бои да е щастливо,
да прегръща.

Все бърза, бърза…
Бърза
да разпери ръце и да хукне по хълма надолу срещу света.

Понякога покарват и крилете.
Крилете пак израстват
и ангелът един ден се вдига.
И ангелът
прегръща пак
небето.

Олтари на думи

Караконджул в караджейка
Караджейка край рекичка –
запустяла воденичка,
кротко си стои самичка.
Схлупена и притаена,
сякаш мъничко смутена,
и проскърцва, сякаш стене.
Пасторално- идилична
е картинката налична.
Стара, пуста караджейка
в дворчето с едничка пейка
със една-едничка сливка,
по случайност – караджейка.
Никъде не виждам лейка,
а е знойно, жежко лято.
Караджейката полята
дава сливи- чисто злато.
…Вечер, месец щом покаже
златно рогче над гората,
мрак мастилено намаже
и небето и земята…
Караконджулът изскача,
сякаш го донася здрачът.
Не е караконджул страшен
и космат, зъбат и прашен
не е мрачен господар –
а е нощен мелничар.
Лунната пшеница мели
във нарочни две недели.
Нескопосни самовили,
вещици и разни мили
самодиви, гладни, боси
долу житото му носят
Във брашно го той обръща,
хляб да си замесят къщи.
Ред се чака и брашното
бяло сипе се – в селото
сутрин слънцето изгрява
в облаци брашно и плява
Караконджулът на двора
седнал е да си почине –
мелничарската умора
до зори да му премине.
Хапва слива-караджейка,
попремита воденичка.
Слънце кихва и го стапя.
А на мястото му – ряпа!
Страгали
Стривам
страх със
стрихинин.
Страдам винаги
страшно.
Стахът е
страж в царството на
стреса.
Строявам си мислите.
Стрелям по
стреса със
строги погледи
стронций.
Старая се да го
стресна.
Страня от себе си напоследък.
Струва ми се само.
Стръвно искам….
Страстно желая….
Стремително мечтая.
С-труп-олявам се бездиханна.
Страгали страх се търкалят.
Дракони
Дракони цветни в съня ми,
дремят сънливо, подхвръкват –
дребнички, огнени, шарени,
дружно косите ми дърпат,
дръзко бръмчат ми в ухото,
дрезгаво свиркат,похъркват…
Дразнят ми тишината.
Друг път крещят, че са гладни.
Дробя им с трохички попара.
Драскат със нокти по масата –
друсан кебап да направя,
дробчета с лук да им пържа!
„Друго нещо да ми поискате ?“,
Дружелюбна спирам да бъда.
Дресировка не ми се отдава –
дракони как се дресират?
Дребосъчетата пропъждам,
драговолно си отлетяват.
Драпам да се събудя. Утро.
Драскотини белеят на масата.
🙂
Скрипя
Скрипти снегът под краката –
скрип, скрип.
Скрипя никога не съм била.

Скривам се винаги – костенурка
с коруба от скрупули.
Сромнича ? – Не.
Скрупули, скрупули…
Скринът с мечтите е празен.
Скрижалите са изгубени.

Скроявам си нова рокля
с крадени парчета
искрящо нощно небе.
Скреж за дантелата.

Фуре
Френетични фенери и фриволности.
Фрезии.
Във кафези висят разбити сърца.
Формалинени залези.
Формално излезли – погълнали
фрески,
фрегати… слънца.
Във фризера ми –
вторнишките фигури и кожа за лица.
Фурета за фурии –
фрезови.
…Фуча.
Вместо вятър фуча.
Хриле
Хрипливо изкашля дрезгаво утро
Хрущялно бледо прозрачно слънце
Храня деня си с намусена мутра
Храбро събирам зрънце по зрънце
Хронично недостигащата светлина
Хрема е хванала вярата ми от съмнения
Храсти бодливи ограждат сърцето
Хребети от остри мисли изкачвам
Храня още илюзии че ще оцелея
Хрущят под тежките стъпки на живота
Хрускави цветни стъкълца – мигове
Храчи животът върху усмивките
Хрупа като солети дните ни
Хралупа застилам си с кости на спомени
хроми и слепи са от безсилие думите
Хриле ми трябват за дишането
Хриптят гърдите ми задушавам се
Храм неосквернен от години търся
Хризантеми на мъртвите си да занеса
Кротушка
Красиво е.
Kрадлив поглед хвърлям
на слънцето.
Крилата не съм,
крия се в
короната на цъфнала
круша.
Кръжат очите ми
след птиците,
кръвожадно пият
полета им.
Крещя.
Кресчендо в
криво огледало.
Критична ли съм,
кротка ли,
крайна ли,
крехка ли,
(в криза ли)?
Кротна се времето.

Кротушка.

Медвен – Жеравна – Катунище – едно майско посещение

Наскоро имах това удоволствие- да видя отново, да посетя тези на пръв поглед малки селища, разположени дълбоко в планината. Май месец се оказа прекрасен за такава една среща.

Първо малко за имената. „Медвен“ всеки би свързал с „мед“ и „меден“. Което е и най-приемливото обяснение – районът е бил добър за пчеларство и този поминък е бил развит.

Жеравна се свързва на пръв поглед с „жерав“, но старото име „Жеруна“ подсказва за друг, славянски произход на думата от „жерков“- воденица.

Катунище – ясно, че е от „катун“, и сега първото, което видяхме на влизане в селото бяха няколко коня, сред които жребче със сърцевидно бяло петно на челото…

 

18447683_10208951617409577_3019160388636996326_n.jpg

18492250_10209251789560950_1675477788_n

 

18528066_10208951217319575_3424043637656275293_n.jpg

Къща музей на Захари Стоянов. Не е родната му къща в Медвен. Тази е купена от жена му Анастасия Обретенова. Историята на познанството и женитбата им е много интересна. Общият им път е бил кратък, но много тежък. Всеки, който се интересува, може да прочете повече. . Джендо е бил на 32 като са врекли….Родили са им се три дъщери за шесте години в които са били семейство, и трите са починали невръстни, преди баща си. Сепвам се от цифрата на годините – 39 годишен е бил през 1889 година, когато е починал в Париж. Има някаква мистификация около смъртта му. Не знам доколко е вярна версията, че е бил убит. Четвъртата по ред дъщеря се ражда в същата година. -1889 – той така и не успява да я види, но Захаринка
( кръстена в негова памет) доживява преклонните 98 години. Живее в Германия, където се установява след падането на Стамболов. През 1985 година е присъствала на тържествата послучай стогодишнината от Съединението.

 

18447323_10208951221919690_5538345354785110423_n

 

18527719_10208951519367126_2681155899215905541_n

18447012_10208951223719735_2034123900874826594_n

 

Жеравна

 

18446548_10209246678273171_3201775743024785056_n (1)

 

Широкополите шапки на покривите на камчийските къщи в Жеравна. Стрехата на тази на снимката ми прилича на разгърнато гълъбово крило. Къщи, строени изцяло от естествени материали – кирпич, дърво и камък, запазени до ден днешен. Възрожденски по дух, с тесни, предпазливи прозорци с решетки, капаци и дървени еркери и с тези свободолюбиви, крилати покриви… Калдъръмени тесни улички, плътни високи дувари и красиви дървени порти, зад които се крият китни редени дворчета

 

13052017911.jpg

13052017912.jpg

 

13052017913

 

13052017914.jpg

 

13052017916

18492408_10209251787120889_1996981557_n.jpg

13052017917.jpg

 

13052017920.jpg

 

13052017921.jpg

 

13052017923

Църквата „Свети Николай“ – вкопана в земята по тогавашните норми, в двора на която  и има  204 годишна липа – липа, по-висока и голяма вече от самата църква

13052017924.jpg

Йовков е живял до 13-ата си година в Жеравна  – още Жеруна , след което семейството му се премества в Добруджа, къщата-музей е родната на писателя

13052017927

 

 

Катунище

 

13052017929.jpg

край селото минава широка и ленива река – спокойна вода, която сякаш предава бавния си пулс на селото

13052017931.jpg

13052017933.jpg

продава се – пишеше на тази къща с дюкян

 

13052017934.jpg

капаците са захлопнати, няма кого да видят вече очите на тези къщи, стопаните им отдавна са си отишли

 

13052017936.jpg

новите къщи са в същия възрожденски стил – мястото е архитектурен резерват от 30 години…

 

13052017937.jpg

 

селото е разположено покрай реката , имахме само 30-ина минути да разгледаме

 

13052017935.jpg

 

13052017938.jpg

13052017939.jpg

 

13052017940.jpg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кукленски градинки

Оказа се много увлекателно занимание – близо месец ми е под кожата и идеите са толкова много, че просто физически няма как да се осъществят. Пристигат без да се изчакват , бързо и на тумби и не сколасвам да ги строя, подредя и разпределя по стаите…дори не успявам да ги номерирам, но кога ли пък съм можела систематично да се забавлявам. Затова пък хаосът е естествения ми ред – не пропускам да отбележа, чувствам се добре в тази блъсканица – гъмжило от цветни и весели идейки, сред пясък и пръст, раковини, миди и стъкларии. Сред малките моренца, които направих в буркани, всеки ден по нещо, колкото и да си мисля, че нямам сили, поне раковина – две успявам да превърна в мини градинка. Сега ги наглеждам и доукрасявам. Интересно ми е дали ще се вкоренят, дали и колко ще растат зелените растения…Колко могат да изтраят. Играта си я бива. Въображението е във възторг.

18387174_10208901627279855_1821958181_n

18175612_10208794576843661_880166011_o (1)

sn.jpg

s.jpg

18450066_1519871458037403_1143544634_n.jpg

18301292_10208868171243475_7124939507376190298_n.jpg

18386958_10208901623759767_1410244512_n.jpg

18424708_1519874334703782_1755043055_n.jpg

DSC_9590.jpg

DSC_9578.jpg

DSC_9572.jpg

DSC_9591.jpg

Жабката Жоржета

Не съвсем на края на земята, а малко по-насам, имало едно жълто-зелено блато. Там живеела жабка на име Жоржета Зелената шапка. Тя си имала жабешки татко Жоро и майкa, наречена Жулиетка Зелената плетка.
Живеели си тримцата в това блато дружно и благато. В жабуняка крякали и скачали, докато един ден Жоржета Зелената шапка не решила да се омъжи.
Младите жабки са доста капризни същества, нашата не правела изключение – като всяка женска жабка си имала мечта – жабешки принц да я вземе, на сватбено пътешествие да я заведе до Голямото Зелено Блато, там върху лист от водна лилия,  на слънце да се пече, а като й припече – да цамбурне във водата, да поплува, после да излезе на брега, да подскача на воля и да си хапва богато.
Желанията на Жоржета били закон в мокрия жабешки дом. Таткото Жоро написал обява на лист от папур за местната преса:
„Внимание, внимание! Търси се принц за Жоржета Зелената шапка. По възможност светлозелен, обезпечен и да знае чужди езици“.
Явили се трима видни кандидати от три съседни блата: Жабор, Жабур и Жабер.
Мама и татко избрали Жабер, защото той знаел езика на Голямото Зелено блато, и Жулиета също избрала него, защото имал най-голяма уста и можел най-широко да се усмихва. А и най-силно да квака, разбира се!
Направили голяма жабешка сватба. Надошли роднини и приятели от всички близки и далечни блата и локви,  Жабер и Жоржета тържествено се оженили и заминали на пътешествие до Голямото Зелено Блато. Жоржета Зелената шапка, като всяка разглезена жабка, искала само да яде, да спи и да се забавлява, а Жабер искал жена му да готви – предимно желирани пеперуди и водни кончета, сутрин с кафенце от тиня да го буди, да бъде грижовна съпруга и не след дълго добра майка

– Кррря, кррря! – казвал Жабер, което на жабешки език значело: „Слагай да ям, слагай да ям! “
– Ква-ка-как, ква-ка-как? – питала Жулиета.
– Уърк, уърк – отговарял Жабер, което на езика на Зеленото блато означавало: _Работа, работа!
Жалко, че никой не се ражда научен. Жоржета поплакала малко и се обадила по джиесема на татко Жоро, който бащински я успокоил като само и казал:
– Ерра, ерра! – тоест – ела си, ела си!
Върнала се натъжена Жоржета Зелената шапка, а мама Жулиета Зелената плетка се заела с нелеката задача да я учи да домакинства. Жабер обещал да почака четири пъти, защото иначе Жоржета била много женствена и мила жабка и само дето не можела да готви и да му глади зеления панталон.
След четири пъти по толкова отново се събрали.
Жоржета вече можела да готви желирани пеперуди и водни кончета, както и да глади зеления панталон и даже зелената вратовръзка на Жабер.
И заживели по жабешки славно, защото който знае да се оправя, всичко му е забавно и животът му е щастлив и лесен като жабешка песен.
А Жоржета Зелената шапка останала в приказките, защото била не жабка, а чудо и защото била разбрала най-важното: от живота не може само да се очаква, трябва и да се дава.
Скок-подскок, скок-подскок, това е жабешки урок!

примерна песничка на добрата домакиня и млада майка Жоржетка :

„Ква-ква, кря-кря,
готвя на воля
гладя добре,
не съм над 40,
зелена съм де
и пуша папури,
а с левия крак
люлея си жабчето –
няма как, кряк“

Коте с лунички

Нашето коте има лунички –

виждат се. Също като на Пипи.

Нашето коте остана мъничко,

и не расте, и е сипкаво.

Нашето коте е рижо, и мърка,

мърка – ще проговори.

То отсега разказва такива

невероятни истории…

Коте с лунички, рижа фурия

живо вилнее из къщи.

То се сражава с всички чорапи,

и побеждава ги мъчно.

Коте за сън, коте за смях,

коте, което ме чака .

Коте, което си пожелах –

луничка опашата.