о_блог на Дора Господинова

Олтари на думи

Караконджул в караджейка
Караджейка край рекичка –
запустяла воденичка,
кротко си стои самичка.
Схлупена и притаена,
сякаш мъничко смутена,
и проскърцва, сякаш стене.
Пасторално- идилична
е картинката налична.
Стара, пуста караджейка
в дворчето с едничка пейка
със една-едничка сливка,
по случайност – караджейка.
Никъде не виждам лейка,
а е знойно, жежко лято.
Караджейката полята
дава сливи- чисто злато.
…Вечер, месец щом покаже
златно рогче над гората,
мрак мастилено намаже
и небето и земята…
Караконджулът изскача,
сякаш го донася здрачът.
Не е караконджул страшен
и космат, зъбат и прашен
не е мрачен господар –
а е нощен мелничар.
Лунната пшеница мели
във нарочни две недели.
Нескопосни самовили,
вещици и разни мили
самодиви, гладни, боси
долу житото му носят
Във брашно го той обръща,
хляб да си замесят къщи.
Ред се чака и брашното
бяло сипе се – в селото
сутрин слънцето изгрява
в облаци брашно и плява
Караконджулът на двора
седнал е да си почине –
мелничарската умора
до зори да му премине.
Хапва слива-караджейка,
попремита воденичка.
Слънце кихва и го стапя.
А на мястото му – ряпа!
Страгали
Стривам
страх със
стрихинин.
Страдам винаги
страшно.
Стахът е
страж в царството на
стреса.
Строявам си мислите.
Стрелям по
стреса със
строги погледи
стронций.
Старая се да го
стресна.
Страня от себе си напоследък.
Струва ми се само.
Стръвно искам….
Страстно желая….
Стремително мечтая.
С-труп-олявам се бездиханна.
Страгали страх се търкалят.
Дракони
Дракони цветни в съня ми,
дремят сънливо, подхвръкват –
дребнички, огнени, шарени,
дружно косите ми дърпат,
дръзко бръмчат ми в ухото,
дрезгаво свиркат,похъркват…
Дразнят ми тишината.
Друг път крещят, че са гладни.
Дробя им с трохички попара.
Драскат със нокти по масата –
друсан кебап да направя,
дробчета с лук да им пържа!
„Друго нещо да ми поискате ?“,
Дружелюбна спирам да бъда.
Дресировка не ми се отдава –
дракони как се дресират?
Дребосъчетата пропъждам,
драговолно си отлетяват.
Драпам да се събудя. Утро.
Драскотини белеят на масата.
🙂
Скрипя
Скрипти снегът под краката –
скрип, скрип.
Скрипя никога не съм била.

Скривам се винаги – костенурка
с коруба от скрупули.
Сромнича ? – Не.
Скрупули, скрупули…
Скринът с мечтите е празен.
Скрижалите са изгубени.

Скроявам си нова рокля
с крадени парчета
искрящо нощно небе.
Скреж за дантелата.

Фуре
Френетични фенери и фриволности.
Фрезии.
Във кафези висят разбити сърца.
Формалинени залези.
Формално излезли – погълнали
фрески,
фрегати… слънца.
Във фризера ми –
вторнишките фигури и кожа за лица.
Фурета за фурии –
фрезови.
…Фуча.
Вместо вятър фуча.
Хриле
Хрипливо изкашля дрезгаво утро
Хрущялно бледо прозрачно слънце
Храня деня си с намусена мутра
Храбро събирам зрънце по зрънце
Хронично недостигащата светлина
Хрема е хванала вярата ми от съмнения
Храсти бодливи ограждат сърцето
Хребети от остри мисли изкачвам
Храня още илюзии че ще оцелея
Хрущят под тежките стъпки на живота
Хрускави цветни стъкълца – мигове
Храчи животът върху усмивките
Хрупа като солети дните ни
Хралупа застилам си с кости на спомени
хроми и слепи са от безсилие думите
Хриле ми трябват за дишането
Хриптят гърдите ми задушавам се
Храм неосквернен от години търся
Хризантеми на мъртвите си да занеса
Кротушка
Красиво е.
Kрадлив поглед хвърлям
на слънцето.
Крилата не съм,
крия се в
короната на цъфнала
круша.
Кръжат очите ми
след птиците,
кръвожадно пият
полета им.
Крещя.
Кресчендо в
криво огледало.
Критична ли съм,
кротка ли,
крайна ли,
крехка ли,
(в криза ли)?
Кротна се времето.

Кротушка.

Медвен – Жеравна – Катунище – едно майско посещение

Наскоро имах това удоволствие- да видя отново, да посетя тези на пръв поглед малки селища, разположени дълбоко в планината. Май месец се оказа прекрасен за такава една среща.

Първо малко за имената. „Медвен“ всеки би свързал с „мед“ и „меден“. Което е и най-приемливото обяснение – районът е бил добър за пчеларство и този поминък е бил развит.

Жеравна се свързва на пръв поглед с „жерав“, но старото име „Жеруна“ подсказва за друг, славянски произход на думата от „жерков“- воденица.

Катунище – ясно, че е от „катун“, и сега първото, което видяхме на влизане в селото бяха няколко коня, сред които жребче със сърцевидно бяло петно на челото…

 

18447683_10208951617409577_3019160388636996326_n.jpg

18492250_10209251789560950_1675477788_n

 

18528066_10208951217319575_3424043637656275293_n.jpg

Къща музей на Захари Стоянов. Не е родната му къща в Медвен. Тази е купена от жена му Анастасия Обретенова. Историята на познанството и женитбата им е много интересна. Общият им път е бил кратък, но много тежък. Всеки, който се интересува, може да прочете повече. . Джендо е бил на 32 като са врекли….Родили са им се три дъщери за шесте години в които са били семейство, и трите са починали невръстни, преди баща си. Сепвам се от цифрата на годините – 39 годишен е бил през 1889 година, когато е починал в Париж. Има някаква мистификация около смъртта му. Не знам доколко е вярна версията, че е бил убит. Четвъртата по ред дъщеря се ражда в същата година. -1889 – той така и не успява да я види, но Захаринка
( кръстена в негова памет) доживява преклонните 98 години. Живее в Германия, където се установява след падането на Стамболов. През 1985 година е присъствала на тържествата послучай стогодишнината от Съединението.

 

18447323_10208951221919690_5538345354785110423_n

 

18527719_10208951519367126_2681155899215905541_n

18447012_10208951223719735_2034123900874826594_n

 

Жеравна

 

18446548_10209246678273171_3201775743024785056_n (1)

 

Широкополите шапки на покривите на камчийските къщи в Жеравна. Стрехата на тази на снимката ми прилича на разгърнато гълъбово крило. Къщи, строени изцяло от естествени материали – кирпич, дърво и камък, запазени до ден днешен. Възрожденски по дух, с тесни, предпазливи прозорци с решетки, капаци и дървени еркери и с тези свободолюбиви, крилати покриви… Калдъръмени тесни улички, плътни високи дувари и красиви дървени порти, зад които се крият китни редени дворчета

 

13052017911.jpg

13052017912.jpg

 

13052017913

 

13052017914.jpg

 

13052017916

18492408_10209251787120889_1996981557_n.jpg

13052017917.jpg

 

13052017920.jpg

 

13052017921.jpg

 

13052017923

Църквата „Свети Николай“ – вкопана в земята по тогавашните норми, в двора на която  и има  204 годишна липа – липа, по-висока и голяма вече от самата църква

13052017924.jpg

Йовков е живял до 13-ата си година в Жеравна  – още Жеруна , след което семейството му се премества в Добруджа, къщата-музей е родната на писателя

13052017927

 

 

Катунище

 

13052017929.jpg

край селото минава широка и ленива река – спокойна вода, която сякаш предава бавния си пулс на селото

13052017931.jpg

13052017933.jpg

продава се – пишеше на тази къща с дюкян

 

13052017934.jpg

капаците са захлопнати, няма кого да видят вече очите на тези къщи, стопаните им отдавна са си отишли

 

13052017936.jpg

новите къщи са в същия възрожденски стил – мястото е архитектурен резерват от 30 години…

 

13052017937.jpg

 

селото е разположено покрай реката , имахме само 30-ина минути да разгледаме

 

13052017935.jpg

 

13052017938.jpg

13052017939.jpg

 

13052017940.jpg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кукленски градинки

Оказа се много увлекателно занимание – близо месец ми е под кожата и идеите са толкова много, че просто физически няма как да се осъществят. Пристигат без да се изчакват , бързо и на тумби и не сколасвам да ги строя, подредя и разпределя по стаите…дори не успявам да ги номерирам, но кога ли пък съм можела систематично да се забавлявам. Затова пък хаосът е естествения ми ред – не пропускам да отбележа, чувствам се добре в тази блъсканица – гъмжило от цветни и весели идейки, сред пясък и пръст, раковини, миди и стъкларии. Сред малките моренца, които направих в буркани, всеки ден по нещо, колкото и да си мисля, че нямам сили, поне раковина – две успявам да превърна в мини градинка. Сега ги наглеждам и доукрасявам. Интересно ми е дали ще се вкоренят, дали и колко ще растат зелените растения…Колко могат да изтраят. Играта си я бива. Въображението е във възторг.

18387174_10208901627279855_1821958181_n

18175612_10208794576843661_880166011_o (1)

sn.jpg

s.jpg

18450066_1519871458037403_1143544634_n.jpg

18301292_10208868171243475_7124939507376190298_n.jpg

18386958_10208901623759767_1410244512_n.jpg

18424708_1519874334703782_1755043055_n.jpg

DSC_9590.jpg

DSC_9578.jpg

DSC_9572.jpg

DSC_9591.jpg

Жабката Жоржета

Не съвсем на края на земята, а малко по-насам, имало едно жълто-зелено блато. Там живеела жабка на име Жоржета Зелената шапка. Тя си имала жабешки татко Жоро и майкa, наречена Жулиетка Зелената плетка.
Живеели си тримцата в това блато дружно и благато. В жабуняка крякали и скачали, докато един ден Жоржета Зелената шапка не решила да се омъжи.
Младите жабки са доста капризни същества, нашата не правела изключение – като всяка женска жабка си имала мечта – жабешки принц да я вземе, на сватбено пътешествие да я заведе до Голямото Зелено Блато, там върху лист от водна лилия,  на слънце да се пече, а като й припече – да цамбурне във водата, да поплува, после да излезе на брега, да подскача на воля и да си хапва богато.
Желанията на Жоржета били закон в мокрия жабешки дом. Таткото Жоро написал обява на лист от папур за местната преса:
„Внимание, внимание! Търси се принц за Жоржета Зелената шапка. По възможност светлозелен, обезпечен и да знае чужди езици“.
Явили се трима видни кандидати от три съседни блата: Жабор, Жабур и Жабер.
Мама и татко избрали Жабер, защото той знаел езика на Голямото Зелено блато, и Жулиета също избрала него, защото имал най-голяма уста и можел най-широко да се усмихва. А и най-силно да квака, разбира се!
Направили голяма жабешка сватба. Надошли роднини и приятели от всички близки и далечни блата и локви,  Жабер и Жоржета тържествено се оженили и заминали на пътешествие до Голямото Зелено Блато. Жоржета Зелената шапка, като всяка разглезена жабка, искала само да яде, да спи и да се забавлява, а Жабер искал жена му да готви – предимно желирани пеперуди и водни кончета, сутрин с кафенце от тиня да го буди, да бъде грижовна съпруга и не след дълго добра майка

– Кррря, кррря! – казвал Жабер, което на жабешки език значело: „Слагай да ям, слагай да ям! “
– Ква-ка-как, ква-ка-как? – питала Жулиета.
– Уърк, уърк – отговарял Жабер, което на езика на Зеленото блато означавало: _Работа, работа!
Жалко, че никой не се ражда научен. Жоржета поплакала малко и се обадила по джиесема на татко Жоро, който бащински я успокоил като само и казал:
– Ерра, ерра! – тоест – ела си, ела си!
Върнала се натъжена Жоржета Зелената шапка, а мама Жулиета Зелената плетка се заела с нелеката задача да я учи да домакинства. Жабер обещал да почака четири пъти, защото иначе Жоржета била много женствена и мила жабка и само дето не можела да готви и да му глади зеления панталон.
След четири пъти по толкова отново се събрали.
Жоржета вече можела да готви желирани пеперуди и водни кончета, както и да глади зеления панталон и даже зелената вратовръзка на Жабер.
И заживели по жабешки славно, защото който знае да се оправя, всичко му е забавно и животът му е щастлив и лесен като жабешка песен.
А Жоржета Зелената шапка останала в приказките, защото била не жабка, а чудо и защото била разбрала най-важното: от живота не може само да се очаква, трябва и да се дава.
Скок-подскок, скок-подскок, това е жабешки урок!

примерна песничка на добрата домакиня и млада майка Жоржетка :

„Ква-ква, кря-кря,
готвя на воля
гладя добре,
не съм над 40,
зелена съм де
и пуша папури,
а с левия крак
люлея си жабчето –
няма как, кряк“

Коте с лунички

Нашето коте има лунички –

виждат се. Също като на Пипи.

Нашето коте остана мъничко,

и не расте, и е сипкаво.

Нашето коте е рижо, и мърка,

мърка – ще проговори.

То отсега разказва такива

невероятни истории…

Коте с лунички, рижа фурия

живо вилнее из къщи.

То се сражава с всички чорапи,

и побеждава ги мъчно.

Коте за сън, коте за смях,

коте, което ме чака .

Коте, което си пожелах –

луничка опашата.

 

 

 

 

 

За разни детски неща и радостта от живеенето

Затопли се времето. Изкарахме един своенравен и сприхав април, особняк със зимни температури и вятър, но от години времето никак не ме изненадва неприятно – месеците също имат характер. Април си е с опорно „Р“ и проръмжава, не пуска лесно, не се дава на ласките на слънцето – опърничав април. Приличаме си, макар аз повече да клоня към май – не само по рождена дата, повече като мекушавост, отстъпчивост и като колебливост…И все пак не съвсем, все по-малко…

Говорим си оня ден за училищни работи – споделяме спомени отпреди деветдесета година. Ясен е учил до осми клас в образцовото шесто училище и още сънува кошмари, свързани с изискванията и дисциплината, помни всичко и предполагам затова е такъв дръпнат и не понася колективи и всякакви екипи, отбори, съюзи и членства. Почти като мен, само дето аз забравям – бързо, лесно и удобно. Всичко, което не желая да си спомня. Та говорим си за онези години – той ми разказва, че директорката на училището издала заповед учениците да изяждат закуските си до троха, защото децата от третия свят гладували. Нищо да не се хвърля. Имало дежурни учителки, които следели заповедта да се спазва. И им раздават за следобедна закуска филии, намазани с халва и масло – и на нас са давали, припомних си. Е, цяло приключение е било да се оттърве от филията под зорките погледи на другарките. Не че е похвално, аз самата не хвърлям храна, уча се с годините да преценям колко да готвя, какви продукти в съответното количество да купя и така да оползотворя всичко, че нищо да не се хвърли. Същото правя с водата, която употребявам вкъщи – пестя, не проливам, не разхищавам и това не е просто икономия – макар че и там има отражение, особено последните пет години…Времената бяха такива – не смеехме да престъпим разпоредби и заповеди, подчинявахме се на безумни изисквания. Винаги съм била крайно изпълнителна и си давам сметка, че животът ми след 25-ата година компенсира донякъде това послушание. Вчера беше рождената дата на Петя и си мисля колко и е било трудно да побере крилете си в една таква ученическа мантичка, да подтисне яркостта си в едно такова сивичко време, толкова трудно, че не е могла да го понесе…

Бригадата…

Другата ни тема беше бригадите на които ходехме от трети клас – Ясен има спомени за първи клас, аз нямам такива. Той ми разправя невероятната история, че в първи клас ги водят на бригада и им обясняват, че тази млада прасковена градина на пътя за село Еленино е тяхна, че те ще се грижат за дръвчетата да пораснат големи и силни, и когато започнат да дават плодове, ще могат да берат на воля сладки и ароматни прасковки…И им връчват по една кофичка амониева селитра – ей тук вече не мога да повярвам…Струва ми се чисто безумие да се даде в ръцете на дете на седем години кофа с химически препарат. Децата вървят с кофичките между дръвчетата и наспипват около тях по малко селитра…Нашият обаче се изпотил и решил да си поразтрие очичките с ръчички. И естествено хубаво ги подлютил и добре, че имало не далече деренце, където отишъл и се наплискал с вода. На учителка нищо не казал. На родителите си също. И аз не казвах нищо. Никога не се оплаквах, не ковладех, не крещях – другарко, вижте го този...И в къщи нищо не съм разказвала – обикновено ставаше по-лошо. Не срещах разбиране, бях си едно птеродактилче и не се вмествах особено сред дечицата. Стърчах непоръбено. Гъливерка в детската градина. Трагикомична история. Родителите на другите деца ме гледаха крайно подозрително, съмняваха се – това дете от вашата групичка е? Оттогава се сблъсквам с неприемането на другостта, с оценяването по външни белези, със заклеймяването на различност …Храня дълбоко, може би не винаги съвсем основателно, недоверие към възрастните хора, изградено върху горчив опит от детството. И продължавам да не вярвам на хората, които харесват и предпочитат – избират лицемерния свят на възрастните. Позата.

Припомнях си тези дни един филм за  Теди Москов  – „За ползата от веселието“ – още заглавието ме развеселява 🙂 Слушам го да разправя за онези блажени години и намирам много свои мисли, сходно усещане за света, за радостта, за плача, за избора – за умението да се радваш. Защото въпреки системата, която няма как да не е сложила отпечатъка си върху зеленото ни детство и нас самите, въпреки това си непобиране от бебешка възраст в нечии представи и понятия, въпреки осезателното усещане за различност и непасване в пъзела на обществото, което си нося с години…сега се радвам. Познавам радостта от живеенето. Веселието. Възторга. Непоносимостта на красотата. Никакви ползи. Всякакви внезапни изблици жива радост. Без причина, без повод. Просто животът е повод.

За ползата от веселието

Въртележката

Някога, в едно малко градче, имало панаир. Панаирът бил постоянен или, както се казва, „целогодишен“. На разпънати шарени сергии били изложени всякакви лакомства и изкушения за децата, пък и за по-големите – захарен памук на клечка в пет цвята, сладолед, крем, който има само по панаирите – розов, сух и кух, пуканки, ядки, семки, бонбонки, балони, локуми и сладки.
До сергиите зеели пушкаджийници, с мишени от наредени капачки и консервени кутии, по които да се целиш, и огромни плюшени играчки, които да спечелиш. До тях се въртели бавно колела на късмета и всякакви други изобретения за разни забавления, които знаете от други подобни места – блъскащи се колички, гондоли, лебеди, виенско колело, люлки със синджири… Между тези увеселителни уреди сновяли клоуни със цветни перуки и червени топчести носове. Намирало се и смешно фото и фокусник, живи статуи и весели музиканти… Но най-голямото чудо, така да се каже атракцията на панаира, била въртележката…Да се чудиш и маеш защо точно тази стара, малка въртележка, вече поолющена и само с четири вехти изподраскани кончета, така привличала децата, но около нея винаги се тълпели стотици малчугани, които здраво стискали билети в ръка и търпеливо чакали ред.
Въртележката наистина имала твърде обикновен вид, сравнена с заобикалящия я папагелено-бъбрив и пъстър панаирджийски свят – личало си, че някога е боядисвана в бяло, сега била по-скоро сива, с изоопадала на много места боя, под която се виждала дървенията. Кончетата също били старички, с поизтъркани и нацепени гумени гриви и опашки, излинели цветове и избелен лак. Били четири, както споменахме вече – едно бяло – наречено от децата Снежен, едно кафяво – кръстили го били Кестен, червеното се казвало Лято, а синкаво-сивото Пролетен вятър. Очите на кончетата били като живи – топли и греещи. Каква била магията на тези кончета, защо те така привличали децата, каква била тайната на въртележката? Децата нищо не разказвали, обаче на слизане от въртележката изглеждали различни.  Очите им искрели като тези на кончетата, някои от тях били мокри, сякаш ги е валял дъжд, други били разрошени и в косите им имало заплетени жълти шумки или листенца, а трети били заскрежени… Да,да , не се чудете – трети имали по раменете и главите си съвсем истински, блестящи снежинки, които, естествено, набързо се стапяли след като детето слезело от кончето със занесен вид и широка усмивка на лицето … Много кротки били децата, след като се возели на въртележката. Ставали тихи и мълчаливи – досущ ангелчета. Затова родителите не се съпротивлявали на желанието им да пояздят кончетата, напротив – водели ги там с радост и търпеливо изчаквали с тях дългата опашка…
Въртележката би си останала все така загадъчна, ако в ден като днешния, един любопитен татко не бил решил да се метне на кончето, наречено Кестен и да разбере тайната и. Качил се таткото на Мишо – онзи Мишо, който само преди час го дърпал за ръкава с нажалена, полуразплакана физиномия на лицето – „Хайде бе, татенце, да идем бе, татко, ще слушам утре, цяла седмица няма да правя никакви бели, хайде бе, моля те, бе таткоооооооооооо…“ и така докато почти отпрал ръкава на новата риза на баща си, ама толкова настойчиво го молил за въртележката, че големият заподозрял нещо и това била причината да доведе момчето и да се нареди с децата, да изчака реда си и да се качи с малко неудобство на кафявото конче…
Завъртяла се въртележката. Отначало бааавно, после по-бързо, още по-бързо и какво било смайването на таткото да види как пейзажът наоколо се променя и от нищото изниква широколистна гора в най-прекрасната фаза на есента. Короните на дърветата светели в жълто, червено и кафяво, било тихо, чувало се шумоленето на листата, слънчеви зайчета танцували по стволовете, прелетял кълвач, пробягала катерица, в храстите нещо прошумоляло и всичко това таткото на Мишо видял, вдъхнал, усетил, и се почувствал толкова специален – направо избран, преизпълнен до ръба с красота и бил така щастлив, както не се бил усещал от сто години – всъщност от детството си…
Скоро се озовал пак на въртележката, която забавяла ход и спряла сред панаира…Погледнал сина си с широка усмивка и му смигнал съучастнически. Слязъл от кончето, вдигнал поглед към покривчето на въртележката и забелязал избелял надпис най-горе, почти не се разчитало, но пишело –  „Четири сезона“. „Ама разбира се… Да! Как съм могъл да забравя!“- помислил си таткото, който внезапно се сетил че преди  цял куп години се е возил на тази същата въртележка, яздил е същите тези кончета, препускал е диво из сезоните и съвсем не му се е искало да слиза от тях. Никак, ама никак не е искал да пораства и е бил същия като сина си Мишо – ведно с белите. Баща и син се прибрали от панаира доволни и щастливи и е излишно да казвам, че честичко се връщали на това забележително място и яздели кончетата, чак докато таткото станал дядо и вече били трима ездачи…

Послеслов от автора :
Известни са ми още две такава въртележка – едната е от картината, в която Кибритопродавача кани Мери Попинз на чай с малинови пасти и после двамата се качват на въртележката, която ги отнася някъде по крайбрежието на Англия, забравила съм името на точното място…
Другата е въртележката в Чезенатико, която така добре е описал Джани Родари, и която е просто един прикрит космически кораб. Вълшебно място, където явно съм била неведнъж… както и да е , ако ви е известна друга такава вълшебна машинария – бъдете така добри да споделите. И ви пожелавам никога да не чувате изречението :
„- Не знаете ли, че на вашата възраст е опасно да се качвате на въртележка, защото ще ви се завие свят!“ *

* „Въртележката в Чезенатико“ Джани Родари