о_блог на Дора Господинова

…най-редки, най-нечути, най-презрени…

„От всичко, което расте на земната плесен,

най-редки са тези, които вярват в Бога. Мили

мои езеро и планина, мило ми е, че и аз съм

с тези най-редки, най-нечути, най-презрени.“

Св Николай Велимирович Сръбски

Растем като гъби на земната плесен

и хранят ни слънце и дъжд.

Нахално ни сенчат, все някой ни пречи,

Едни други тъй се измъчваме.

И все се оплакваме, все се гневим –

как все ни е малко храната?!

Разнася се тънкият есенен дим –

 Мил вятър повдига мъглата

от нашите слепи, невръстни очи,

които до шапките виждат –

че гъбите ниско растат и личи

как тясно сме се зазидали.

И само повярвалите в любовта

ще могат да пръснат мъглата –

тъй редки и целите във светлина –

един ден ще стигнат оттатък.

Където, прострени извън кожата,

се ширят безбрежни пространства

под милостта на десницата божия –

наградата – вечност за празник.

изпроводяк на лятото по лястовичи петолиния

Убягват ми през лятото представите
за всяко носталгично съществуване.
Отблясък, цветен шум…Така е хубаво!
Покрай морето хората са други
и искам да участвам във живота им.
Да пускам със рибари сутрин лодките,
да кърпя мрежите с тирета и лъчи,
да имам всяка залезна разходка,
и да посмея слънце – само по алеите,
крайморските, смехът така звучи.
През лятото накъсвам си представите
на шарени парцали от които
ушивам си калъфки за възглавници,
и тъпча ги със облаци по залез,
звънтеж от смях и плисък на вълни,
листенца рози, юлска лавандула,
пера от чайки, летни мълнии,
и тръпната недосъбуденост,
която да ме върже здраво
през зимата за лято.

Внезапна есен. Празни петолиния.
Ятата лястовици са отнесли лятото…

Днес съчинявам зима, иде зима

и носи в пазвите си сняг…и вятър

30 юни

Ято лястовици е отляло
тялото на лятото в небето…
Още юни е, и още цялото
ни предстои. Превес на светлото.

Предстоят ни златните утра,
прасковите и зеленината.
Жегата и зноят, и потта,
ласкавите пориви на вятъра.

Пъпеши и дини предстоят.
Хладните милувки на морето.
По земята пише ни се път.
Някой ден ще стигне до небето.

Лятото е детство

Лятото е тръгнало от хълма. Слиза с плитка, метната през рамо.

Щърбава му е усмивката, а нослето цялото е в лунички.

Рокличката му – басмяна, коленцата му – обелени.

Ръфа крайшник със сладко от всичките летни недели.

Бута колело. Подритва топка. Трака с биличките в джоба.

Опалячва си походката, прави разни първи проби.

Лятото е захарен памук.

Още непристигнало – топи се.

И ми лепнат мъничко ръцете

и ми пaрят, без да ща, очите.

Лятото присяда край реката и люлее си крачетата безгрижно.

Хвърля камъчета във водата, пуска бели корабчета книжни.

Лятото е детство. Въртележка. Китка ягоди във сламената шапка.

Лятото разправя разни смешки и разсмива всички малки жабки.

Лятото е захарен памук.

Още непристигнало, топи се.

И ми лепнат мъничко ръцете,

и ми парят, без да ща, очите.

Лятото катери планината и дълбоко вдишва боров мирис.

Хваща зайците на светлината. Крие си светулки в ирисите.

Лятото е плаж със златен пясък – там морето по петите бяга,

Лятото е гоненка в отблясъци. И нагарча в края от наслада …

Лятото е захарен памук.

Още непристигнало, топи се.

И ми лепнат мъничко ръцете,

и ми плачат, без да ща, очите.

Маковата принцеса

Маковата принцеса живеела в малък маков палат, полющващ се на крехко стъбълце, край един малък селски път. По пътя рядко минавали хора и животни. Понякога профучавали коли, при което маковият дворец се люшвал много по-силно, огъвал се почти до земята, а принцесата падала от кревата си и после трябвало нейните придворни калинки да я пръскат с вода и разтриват с ароматни листенца, за да се съвземе от уплахата. Добре, че пътят наистина бил малък и това се случвало сравнително рядко. Освен калинките, маковата принцеса си имала и един черен жребец-щурец, с който, ако и се доще – принцесите често имат едни такива спонтанни желания, наречени „прищявка“ – да поязди до близките сини цветенца, ако пък и се прище – до по-далечните жълти. Имала си и една лична пчела за камериерка и самолет едновременно, ако и се прииска да се разходи до лавандуловите туфи по-нагоре край пътя или до малкото кръгло езеро, когато нетърпимо и се иска да се огледа.
Освен от калинките, щуреца и пчелата, принцесата била посещавана и от един вятър – за принц и за всичко останало. Доста празноглав и лекомислен принц, мен ако питате. Появявал се сегиз-тогиз, без предизвестие, дърпал роклята на принцесата и бръщолевел възмутителни глупости на ухото и…Когато вятърът не се появявал с дни, и коли не минавали по малкия селски път, и нямала нужда от разходка и огледало, принцесата мечтаела – мечтаела за голямата макова нива, за която била чувала от пчелата, но никога не била виждала. Знаела, че там има хиляди макови дворци и предполагала, че в тях живеят хиляди макови принцеси. Искало и се да се запознае с някои от тях, предполагала, че са приятни и изискани като нея самата. Пчелата обаче не можела да лети до там с товар на гърба си, затова принцесата решила да помоли вятъра – колкото и да бил несериозен и да не можело да се разчита на него, все щял на шега да я довее в маковото поле.
Речено-сторено. При следващото вятърно посещение прекъснала вятърничавите приказки още в началото и изрекла желанието си. Вятърът размятал глава и на мига я грабнал в шепа. Докато се усети, маковата принцеса се озовала в едно огромно поле, пълно с макови дворци, лилави кули и жълти павилиони.
Оказало се в тези хиляди макове живеят хиляди такива макови същества като нея, но те съвсем не смятат себе си за принцове и принцеси. Просто се наричали маковичета и се събирали да играят и се забавляват сред пъстрите цветя – въртели се безспир и скачали в меките треви, катерели се по високите стъбла на кандилките и се кандилкали докато им се завивал свят. Дърпали цветчетата на рапицата и весело посипвали отгоре си жълт пращец. Принцесата се почувствала много добре сред тях, веднага се включила в игрите и тутакси забравила онова нещо, наречено прищявка. Запознала се с много маковичета и всеки ден се събуждала с радостно предчувствие. Научила се да пее една от шлагерните макови песни и с нея изпращала всеки, пълен със забавления, ден…Ето какво пеела :

                           Макове, макове, макове
                                   край релсите махат ли махат,
                             колко ли летни влакове
                                        маковете изпратиха...

Лабрадор


Студът е кучешки,

но весел, лабрадорски.

Развява си красивите уши.

Между листата души,

бяга настрани,

облайва звънко стъпките ни хорски.


Студът е бял.

Един такъв голям!

Върху ми хвърля се,

игриво ме захапва.

Пораснал ми се вижда…

Аз му знам

довчерашните малки зъбки, лапки.

Студът се плези,

бълва бяла пара,

подгонва крачки и маркира тротоари.


Студът е честен.

Верен!

Придружава ме.

Прибрал ме вкъщи,

вън Студ пази.

ноември 2013 г

Човечество

Мисля, че трябва непрекъснато да вали сняг. През цялата зима. От сутрин до вечер. Нощем под светлините на лампите – дансинги за снежинки, да се въртят и пробляскват кристалите им – изящен танц със саби, светкавично да прелитат блестящите остриета на мигове, които ни правят живи. Да светим! Така да сме прободени от сняг в сърцето – безкрайни гирлянди снежни токови удари, които да ни вадят от летаргията на самосъжалението, ледени кибритени клечици, които да парят върховете на пръстите, сълзите на небето по страните ни – да го изплачем този сняг, целувките му изгарящи по устните, по клепките да усетим…Вярвам, че трябва безспирно, неумолимо да вали сняг. Да не мирясват снежинките, да се втурват в очите ни….да ни прави неспокойни снегът, да ни държи будни. Да ни шамаросва небето с ледени длани, да ни милва разнежено. Слепешком, със снежинки, да опипва лицата ни – да ни рисува отново, да ни пише такива неистово бели и чисти. Бели момичета. Бели момчета. Ослепително бели листи. Да ни разлистват фъртуните, да ни вдигат вихрушките, да ни носят ветровете – да се стелим със снежинките – от снежния хаос изникнали чисто нови човеци.

Далече от дървото на тъгата

Стоя все тъй далеч от помъдряването 

и въобще не искам да го видя и да го зная

 
  Прилежно обикалям в невежи цветни орбити
на минус двайсет – трийсет години 

неговото вечно дърво в градината на тъгата 

с очите примижавам за всеки случай –

мержеляви всичките дървета са еднакви – 

тъй лекомислените мои кораби на дните 

потъват неизменно в залеза 

и няма оцелели  смях 

плач и тънички минути 

които да си изкова на пръстенчета за верига

 за да остана в някой ден преди да е потънал корабът му


  Ще си напиша този стих наместо люлка 

под  люляк цъфнал в есен ще се залюлея 

под ниското му слънце ще стоя –

 преди да е залязло  да ме залива светлината му 

ръцете в скута ми да си почиват

 а под краката ми красиво да се плиска залив –
зелената трева на ден от който

няма да си тръгне слънцето 

и няма да порасне нощ –

висока и самотна катедрала 

и ти ще знаеш винаги къде съм – 

на люлката под есенния люляк в измислен ден

 безкраен като сън любов и сбогом  

Ошумолява се, уви…не ще изобщо да цъфти!

Цъфтяха вишни и пчели жужаха,
цареше празничен калабълък,
и птиченца в градината цвърчаха,
но прецъфтяха вишните… Язък!

Очаквам тия дни да цъфне сняг!
Ей тъй да цъфне на вратата,
ведно със белите пчели,
които му жужаха под яката.

И да не се ошумолява твърде, моля,
да почва да цъфти тозчас на воля!

Туве Янсон – по повод рождения ден

Преди броени дни майката на мумините Туве беше рожденичка. Бях се заканила да го отпразнувам този ден, оказа се няколко дни се радвам на муминските личица и истории 🙂 Моят начин да отбележа датата на Туве Янсон – лично и от сърце

1556543705_7c54cdb1957a2e112aab3039c6edd152