о_блог на Дора Господинова

за въображението

Вярват хората, които имат въображение. Смеят да изменят на матрицата същите тези хора, смеят се пак те. И над себе си се научават да се надсмиват, умеят самоиронията. Признават си грешките, допускат несъвършенствата си. Живеят в мир със себе си и света. Благодарни са. Доволни и на малко, на земно малко, защото във въображението си създават и обитават горен свят, нови пространства, близко небе. Симпатизират, съчустват, поставят се на място, помагат – въображението е основа за емпатия. Въображението е съхранило се детство, неотстъпно любопитство. Въображението е безбрежност. Въображението живее чудото. Познава, признава, прекланя му се и постига чудото на живота…Хранете ( и в смисъл на пазя ) своето въображение, за да не бъдете до болка земни…дори не до болка – до равнодушие, до неверие, до живуркане. И пак стигаме до книгите, ако хората четяха повече от ранно детство, нещата щяха да са къде-къде по-чудесни и лесни, нямаше светът да боледува толкова от отчуждение, войни и неразбиране…

Advertisements

Дъждът на трети юни (неделя), в три…

Неделен дъжд навън вали,
проливат небесата
кръвта си, горното море.
Във миксера на вятъра
премятат своите коси
– заоблено зелени –
два ореха,
добри треви полягат вътре в мене.

Дъждът вали. Навън вали
и късат небесата
копринените ризи – три,
които им намятах,
за да се грижа…

Все едно от мене е зависело…
смъртта, живота,
всичкото,
прецакания смисъл…

Навън се мръкна, вън вали,
неделята комай
е точно ден във който Ной
събира, то се знае,
в ковчега на пропукан зной
онези оцелелите – след Оцеола
и изобщо, ковчега е за смелите.
Във него
слагам –
посред гръм –
надеждата си крехка,
и вярата, че този сън
ще свърши,
чиста, лека,
измита от сълзи любов
в средата му поставям –
и по водите на дъжда
ги пускам – да доплават
до средиземното море,
до първо пълнолунно
море – спокойствие, което
ми трябва до безумие…

Дъждът навън така вали –
проапокалиптично –
водите му
да отнесат
излишната трагичност.
Да не личи, да заличи,
да завлече, да вземе
праха, пръстта,
страха и мрака
на вечното съмнение,
че има край.

Не – няма край!
И нищо, че земята
е пръст
и червей я дълбай,
над нас блести
луната.

Животворящ е вятърът

Не се убивам,
не не се убивам,
знам че животът е изменчив, шарен.
Настава лятото – от раз – внезапна  зима

и страшно е да се погалим,

а още по-внезапен вятър иде с грохот
или пък кротко,
незабележимо,
съвсем на пръсти иде
бесен вятър –
завърта твоя свят, душа и име,
тъй рязко те поваля на земята,
а после запокитва те високо –
опора нямаш, всичко става вятър,

дори в сърцето,

даже в най-дълбокото

безмилостно те носи

черен вятър,

листо си само,

шушка,

цвят на кестен…
Плющиш подобно знаме
без родина,
плющиш, зелен и син,

дете небесно

му  се осланяш – то ти дава име

родина,

дом,

и църквата от кестен…

Там
вятърът  размята те по клоните
и прави те на дрипа този вятър,
разкъсва тъкани и цветове,
представите,
и сваля те отново на земята.
Душата ти сега е разпарцалена, но  я събираш,
кърпиш си душата,
убождаш се, кървиш,
солиш си раните,

и сам, до чисто сам

единствен начин

да си помогнеш,

сам да се лекуваш,

да утоляваш тази страшна жажда,

която  не е просто съществуване –

живот,

от вятър

за живот се раждаш.

Писмо

Не се страхувай, сестричке!
Сестрице, не се страхувай!
Никакви граници, чуваш ли,
вече не съществуват!

Долният свят е грозен,
черен и недодялан.
Има градина с рози,
бабина – нейде там е.

Ти ще поливаш розите,
мое сестриче едничко,
и ще ми пращаш листенца –
розови писъмца, птичко.

Аз обещавам, ще пиша,
от нищо не се страхувам.
Мое по-малко сестриче,
няма да се сбогуваме.

Той, пътят, да не чезне…

Изчезват от света ни

любими хора,
познати хоризонти и слънца,
все родни
градове,
безкислородни гледки и звезди,

дървета…

И не е гладък пътят!

О, не е
ни гладък,
нито лесен,
нито равен,

но нека има път
през тръни и звезди,
със гледки,
край дървета…

Той ще ни събере
с любими хора,

ще ни заведе
до нашата
звезда,

ще ни проводи…

Преди миграциите на снега

Ноември със сърцевина на дюля –
в средата
слънце слънце слънце
разходки сред златисти листопади
летящи паяжини
рижи кичури
ръждива орехова шума

кръжи листо в краткия си път
кръжи и пада


листо 

пад

Ноември със криле на гълъб
Вглъбени в себе си
следобеди
невидими следи
по плахите листа
последствие на думи

Нахвърляните мрежи слънце
за сетен улов летни мигове

 

Преди миграциите на снега
след вятърната роля на ноември
изявите му по уличните сцени
по допирателната южна линия
на топъл фронт
внезапен фьон

Със отривисти пръсти

поривно присъствие

пилее мислите като листа
обвива ме

и ме отвява

Далече някъде
далече
отвъд неделите на
думите  и
хората
зад хоризонтите на есента

където готви си снегът кохортите
с ухание на преспи пресни
студени бели хризантеми

„Честен кестен!“ – кълне се есента

По есенните тротоари 

трополят и
тракат кестени –
обли и
топли целувки.
Парят.
Толкова нацелувани улици!

Една целувка здраво ме удари. 



***

По листата пее вятърът
като по ноти.
Пее жълто,
пее червено,
охра,
златно-зелено…
Тук се обърква,
смесва ги,
изфалшивява,
и засрамен ги спуска
на тротоара.

Кестенът изръкопляска.



***

Кестенна есен.
Мека.
Сенките падат полека.
Плавно се леят листата,
златна им е водата.