о_блог на Дора Господинова

Дъждовете, които валят

Внезапно пада сянка.
Меланж от меланхолия и малахит –
лилав копнеж
след всеки дъжд,
копнеж преди дъжда,
сред липовите дъждове
тъга по есента
се вие като тънка пара –
мъгла,
която дави
мислите
сърцето парва…

Защото са присъщи на есента ли дъждовете?
Защото не е същото? – наесен под конете им
от жълти изгорели листи,
от пожълтелите листа
дъждът на бризги се разплисква,
дъждът вали в нощта –
и радва ни,
че сме си вкъщи, във топлото легло…

Дъждът през лятото ме връща
към костенурче потекло,
към охлювното ми начало,
към бавното в душата…

дъждът през юни
ме прегръща
като добър приятел,
завърнал се през есени
от преспи и печал.
Дъждът вали, вали над къщите
на детството ми непрежалено,
над детството ми като остров –
от непонятно знание
и проснати до хоризонта
все слънчеви поляни…

Пръстенче

Намерих пръстенчето с камъче в сапуниерката с правения сапун. Изхлузва се. Не е златно. На щерката е – става ми само на кутрето. По пръстена, по обувката в приказките разпознават принцесата. Заблудената, преоблечената принцеса. Оная от миялната, от пералното, готварницата…Първият си златен пръстен изгубих на плажа преди 15 години. Беше тънък, с рубин. Татко беше поръчал два еднакви – за мен и сестра ми – при златар в Кърджали. Било е около 90-а година, а по това време вече бях изгубила златният ключ сол, който беше първия ми медальон. От София ни ги беше донесъл татко. После и гривната – масивна позлатена гривна на Monarch, пак от него, изчезна. После и татко изчезна. Изгуби се татко ми. Почнах да търся такъв ключ сол. Златен. Исках да си върна поне него, поне нещо. Намерих почти същия. Реших че ще го нося в памет на татко. Ключ, който е за небето. Сол. После сестра ми изчезна. Съвсем си отиде. Нея изгубих отдавна, но се молех да е добре, надявах се, че е щастлива. Вярвам, че е била. Свободата, необвързаността имат огромна цена. Мисля, че гривната, която е в мен, тази от татко – от магазина за конфискувани стоки в София, е нейна. Той винаги купуваше по две, по два…Моята със сигурност изчезна още през 89-а. Значи имам и нещичко от нея – материално доказателство за съществуване.

Загубите, липсите, сбогуванията – дълбаят ни като щерни, като кладенци…повече радост да поберем, повече светлина, повече човеци да приютим на дъното на сърцето.

Улични думи, питомни думи

Улични кучета…Най-тъжни из мрежата ( а и изобщо из медиите) са безстопанствените думи – те лаят и ръмжат срещу всеки, зъбят се, нахвърлят се бясно, хапят стръвно…Думи, които нямат собственик, които се повтарят безразборно, безкрайно – като ехо на лай в нощно село и все по изкривяват лицето на текста, все по го изопачават, все по заприличва той на куче от роман на ужасите – (Куджо! така се казваше онова бясното куче на Стивън Кинг ), та и думите като ги изтърват веднъж …и като ги заповтарят недочути, развалено и свирепо до смразяващ вой…и другите са вредни и нелепи – дето на всеки се умилкват и въртят опашка, а пак са неподписани, ничии, въртят се из мрежата от години, вече никой не знае откъде са дошли, чии са, никой не си ги признава, не си ги познава, не ги иска и обикалят те натирени от стена на стена – от врата на врата един вид …Изобщо думите трябва да имат стопанин. Трябва да са нечии. Да ги припознае някой, да ги приласкае, да ги опитоми.

Думите са като кучетата. Те приличат на стопаните си.
Има думи топли и въздушни. Думи медени, и думи галени.
Има думи – ледени шушулки, има и оловно-гневни думи
има думи като невестулки, просто се промушват помежду ни.
Думи като ябълки и круши – обли, сочни, месести и честни.
Има думи кухи – от черупки, има думи само интересни,
а отвътре – празни, с черни дупки – думи като кухини.
Има думи дето са човеци. ПО големи и от планини –
непристъпни, верни, прави думи. Дето са изречени – стоят.
Има думи, думи, думи, думи – думите света въртят, въртят…

Пръв празник

Живея срещу слънцето
Разказвам му се

То не че ме е питало
но явно
за всички ни се грижи
от високо

За всички го е еня
Еньовден му е
дори във края на минорния ноември
и в януари
и в студено време

Интересува се от изгрев –
аз отдавна от изгревите живо се интересувам

Живея срещу слънцето по изгрев
и залезите често изтървавам

Потъват толкова слънца
отплуват дните
годините така са се разбързали…

но сутрин рано

очакването на слънцето е трепетно
като очакване на Новата година

Строшава се нощта
трохите и
насмита смело без остатък светлината

Тържествено признавам изгрева за пръв празник

Залисвам се по изтока
разчитам
денят да бъде празничен
със слънце

във този краен или първи понеделник
когато някой важен го е еня

94888397_3212765002088958_4814217297214308352_n

Щъркелът Кирил

Щъркелът Кирил си кърпи гнездото,
събира найлони и клечки, защото
само след дни щъркелицата Мила
ще долети, без капчица сила

и ще и трябва едно меко ложе,
в което удобно да се разположи –
да си почине, да се масажира
и нови сили да почне да сбира.

Щъркелът Кирил очаква жена си –
гнездото оправя, подрежда дома си,
застила леглото със стара пижама –
че Мила ще снася яйца.
Мила мама.

Подпрели с гръб стената, да бутаме, ребята

Учили са ме да отсъпвам. Така съм възпитана. От най-ранна възраст знам приказката „По-умният отстъпва“ и това някак гарантираше моята умнота! Умност да видиш – отстъпиш и си така недостижимо умен, че драго да ти стане. Освен това винаги съм била по-голямата – кака, разбираш ли!  Татко така ни наричаше двете със сестра ми – „каките“.  Имаме година разлика, но аз винаги съм била по-каката, старшата…Брат ни е с шест години по-малък, та оттам и общото ни прозвище – каките. Пък и една Гъливерка съм от детската градина, стърчах с глава над децата, та и оттам съм се наслушала – „отстъпи на детето“, „дай на детето да се полюлее“, “ остави на детето играчката“. Значи останалите в групата – същински деца, по-дребни, съответно с предимство!  и въобще трябва да им отстъпваш. Мислила съм си неведнъж с тази отстъпчивост и добро възпитание докъде сме се докарали – в частност за себе си, и обществото ни като цяло…Явно не е само мой личен проблем. Отглеждаме си едни настъпателни простаци – имало си научно наименование това измятане, което наблюдавам от години – наричат го ефекта на Дънинг-Крюгер. Дефект по-скоро – и то голям дефект!  Това небивало изобилие от хора, които си въобразяват, че са прави във всяка ситуация, всичко разбират, всичко знаят, имат се за големи хитряги и за миг не допускат, че са глупави, само защото сме им отстъпвали от детската градина до ден днешен…Да. И са абсолютно непогрешими. Държат да заявят гръмогласно и на всеослушание, и с всички средства да защитят мнението си – обикновено папагалско повтаряне на нещо дочуто или прочетено. Без собствно мнение. Отражения… Аз отдавна съм на принципа – „запази мнението за себе си“, особено, ако не са ми го поискали…И ми е кипвало неведнъж, и понякога възмущението ми е получавало словесен израз, макар да съм намерила за себе си начин –  вече десетилетия, опряла гръб в стената, да я избутам и да си създам пространство, защитено от глупост. Само мое си цветно и уютно убежище, което да ме спасява. Грозното и страшното е, че навън се вихри войнстваща посредственост и тези хора са неконтролируеми. Нищо не може да ги убеди, че светът не се върти около тях и слънцето не изгрява лично за тях всеки ден, учителките в училищата не са там, за да издевателстват децата им над тях, пешеходците не са дивеч по зебрите, и ремонтите в кварталите не се правят лично и персонално за всеки от тях …И пак храчат и плюят дъвки по новите тротоари, ломят новите спирки, пейки, детски площадки и хвърлят торбите с боклуци от терасите * Ех, л’безни ми бай Ганьо, мил и възпитан чиляк ми се чиниш в тези непреходно средновековни времена…

Стихотворение, опряло гръб в стената

На глупав човек всичко му изглежда глупаво.
За умния обратното не важи.
Обикновено умният отстъпва.
Стената в гръб мълчи. Какво да каже?!

Помагат ли стените за разстрели,
щом неразумните живота са превзели,
а умните, о, те отстъпват,
опират гръб в стената и замлъкват.

Безцеремонна пролет

Не се церемони. Директно влиза.
Нахлува през прозореца след шест
и шества светлината в тънка риза
от слънчеви лъчи. В неравновесие,
по детски импулсивна пролетта
е хукнала направо през тревите,
през локвите пердаши, през калта –
зюмбюлен аромат покрай ушите и
се носи, и свисти,

свисти,
тъй тъничко и синьо този въздух,
кристално-чисти хиляди очи
оглеждат в капките дъждовна мъдрост.

Безцеремонна пролет – като любовта.

Която няма да почука – просто влиза.

Отворена вратата на света е

за всичко дето от небето слиза

Дете на любовта

 

Казват – обичаш ли истински някого,
децата ти приличат на него .
Ето ме мен –
метнала съм се на татко,
а децата ни цели на тебе.

 

 

82339765_643228586483076_8029923439886204928_n

Предаден сняг

Снегът, той все ще дойде някой ден,
е гостенин дебелоок – не си отива,
както достоен български серсем
стои у вас, докато вий заспивате.

Събуждате се, той е свеж и сам,
лежи си и въргаля се, досажда
и ви подхлъзва лекичко натам
да се запитате снежинка ли го ражда
или развихрилото се въображение
на някой си, скучаещ в синьо, луд,
та ослепително белее се съмнението,
че този сняг навън е божи труд,
защото бял задържа се от ден до пладне
и после става каша – мръсножълт –
снегът сред хриповете на града се дави
приисква ми се да си е отишъл
преди да е дошъл.

Затова не идва –
разколебани сме дори в мечтите си,
дори в желанията, отдавна
са част от чужд керван –
еднакви –
дните ни


Снегът, когато падне някой ден,
изобщо и не мисли да се вдига,
удобничко сред локвено зелено
се спотаява и таи,
не стига че
отдавна вече не е чисто бял
и не е хрускав като тънка слюда,
ами умира даже без да е живял
в една любов – предателство на Юда.

Предимство

Не шофирам. Не че съм против удобството на бързото придвижване, спестяването на време и независимостта, която безспорно дава един личен автомобил в комплект със заслужена шофьорска книжка. Вероятно закъснях за тази авантюра. Навремето двете ми най-близки приятелки изкараха криво-ляво шофьорските курсове – на светлозелената осемнайсетгодишна възраст.
Ех,  като се сетя какъв разрешителен и лесен е светът, когато си на осемнайсет! Светофарът е забил на зелено. Всяка от тях си взе изпита, сдоби се с документ за управление на автомобил и досега и двете шофират. Възхищавам им се, но не им завиждам. Едната дори изкара курсове и получи документ за управление на ТИР камион в Холандия. Kaто ми сподели през лятото за новата си шофьорска категория, направо се облещих…Респект! Аз един любителски курс не се накарах да изкарам, пък сме почти на една дата родени, приличаме си чак визуално и винаги съм я усещала сродна душа – после ми разправяйте за зодиии…Изкушавала съм се и още ми се случва да се прокрадне и да ме стрелне мисълта, че бих могла, какво пък толкова… Я виж колко жени шофират! Дори в този ужасен трафик в града, забелязвам, че половината водачи на автомобили са от собствения ми пол. Дори собствената ми дъщеря междувременно порасна, навърши осемнайсет и си взе отраз изпита…Управлява си автомобилче детето. Шофира. Може би изтървах точно онзи далечен зелен момент когато единия кураж бе достатъчен, за да скоча в автомобила и ведро и безотговорно да го подкарам. И как минаха толкова години? Сега съм живяла достатъчно дълго със себе си, за да се познавам. Поне толкова, че да не си се доверя в тази роля. С болка в сърцето признавам – не бих се качила при самата себе си да се закарам донякъде…Боя се, че до никъде не бих стигнала, а ако все пак пристигна някъде, едва ли ще е в непокътнатото първоначално състояние. С прискърбие признавам, че на света са му достатъчни войните, природните катаклизми, катастрофите от всякакъв род и вид, цялото това световно страдание, та да му се стоваря и аз зад волана. Знам вече достатъчно за себе си, за да се преценя и категоризирам като опасност за която предупреждават пътни знаци номера А12, А 19, А 21 и изобщо повечето от група А. И да стане някакво чудо – представям си само, че все пак се запиша на шофьорски курс и ми се падне някакъв оммм инструктор, който да ме изтърпи и накрая проверяващият, който подходящо се намира във временно умствено затъмнение, ми даде изпита и ми е останал кураж след градското пак да седна зад волана….Ще трябва да лепя отпред и отзад на колата предупредителни лепенки – „Внимание, отдръпнете се, дайте път и запазете спокойствие, докато мина“ . Предпочитам да избегна този позор. То позора как да е, ами невинните жертви на пътя…Косата ми настръхва. Ааа, не! Трая си и не се натискам да управлявам автомобил. Изобщо. Ама моя работа ли е това? Струва ми се, че част от бедите на света в последното столетие са дошли от тази, вече не толкова нова и модерна, мания на жените да управляват – мъже, деца, семейства, автомобили, трамваи, стругове, кранове, кораби, самолети, фирми, концерни, държави. Винаги съм знаела, че еманципацията ни прави лоша услуга. Еманципация – самата дума е една извъртяна, звучи като изцапана и ми оставя особен вкус в устата. Със сигурност е вредна за стомаха, с тази ципа в средата. …Виж, ако имах под ръка една малка колица… Примерно купърче или поне форд Ка. Една мъничка, скромна, маневрена и провираща се колица, подходяща за градски условия, която да мога да паркирам на четири тротоарни плочки. Виж, тогава може би щях да се стегна, да се принудя да запомня точно кое е ляво, ако ще да трябва и сигнална лента на лявата ръка да си сложа. Да опитам поне да не спирам така рязко и ненадейно, както винаги ми се случваше при редките, изкрънкани тренировки на полигона. Да не се панирам само при мисълта, че обикновено трябва да карам в колона между два автомобила, спазвайки дистанция, и да не криволича. Да внимавам. Да се концентрирам. Да гледам в странично огледало, в огледалото за обратно виждане и да не оглеждам лицето си ( Огледалце, я кажи…), а да следя какво става на пътя. Да се напъна, да преодолея бъзливата си същност и да се сдобия с документ за управление на автомобил. За мъничък такъв автомобил, нищо и никаква колица… Но това са само временни залитания на мисълта. Зли изкушения, на които няма да се поддам. В повечето време съм убедена, че не е нужно да издевателствам над себе си като се карам да правя неприсъщи на завеяната ми натура неща. Ако трябва да съм честна, харесва ми да бъда возена. Да ме разнасят насам-натам с автомобила, докато си блея през прозореца, колкото си искам. Да се обръщам назад, когато реша. Да си ровя в чантата, да си зяпам телефона, да си снимам на воля летящия пейзаж, да си пиля ноктите, да си пиша нещо, да си чета, да си пия кафето. Абе спокойно ми е така, като че всичко е на мястото си. Така по-малко ми липсва един свят, в който всеки си знае задълженията и предимствата. Онзи стар мъжки свят, за който най-вече съм чела в книги и гледала по филми. Онзи свят, в който само мъжете носят панталони, обясняват се в любов, плюят, псуват, яздят, карат файтони, управляват коли, самолети, космически кораби. Носят отговорност. Грижат се за жени, деца, семейства. Имат достойнство, бранят честта си. Водят справедливи битки. Признават грешките си. Разбират от бизнес, строят сгради и пътища, ръководят държави. Липсва ми светът, в който не би ми минало през ум, че бих могла да шофирам. Не шофирам. Поне това мога да направя за своя свят. Предимството ми е, че съм жена и не ми е работа да управлявам, пък било и автомобил.