Не бе въображаема сестра ми.

Напълно истинска си беше –

с тънички китки и глезени,  големи кафеви очи,

красиви коси,

от мен по-усмихната…

Имах сестриче двайсет години,
и повече,
и после моята малка сестра,
моето бяло сестриче
почна да потъмнява,
почна да се съмнява в света,
почна да се съмнява в любовта,
почна да се разпада…
Изгуби се моето малко сестриче
в дълбоката страшна и непозната гора.

Виках я,
търсих я,
чаках, не спях.
Дълги години се молих
дано се намери,
дано се покаже,
дано се опомни
и да си дойде,
та ние така я обичаме,
мигар не знае това
моето малко сестриче,
мигар не чувства,
не чува в съня си
как викам,
как пея безстрашно в тъмната страшна гора…

Моето малко сестриче умря.
Някъде там.
Като птиче във полет
към някакво синьо и светло небе.
Не дойде.
Не се върна.

Други птичета бяха изкълвали трохите.
Чужди хора гасиха звездите.

Запалихме свещи.

Имам сестра някъде там. На небето.

Търся звездичката.
Търся я.

Свети ли?

Свети!


Публикувано от в поезия