Учили са ме да отстъпвам. Така съм възпитана. От най-ранна възраст знам приказката „По-умният отстъпва“ и това някак гарантираше моята умнота! Умност да видиш! Отстъпиш и си тъй благороден, така недостижимо умен, че драго да ти стане. Освен това винаги съм била по-голямата – кака, разбираш ли!  Татко така ни наричаше двете със сестра ми – „каките“.  Имаме година разлика, но аз винаги съм била по-каката, старшата…Брат ни е с шест години по-малък, та оттам и общото ни прозвище – каките. Пък и една Гъливерка съм от детската градина, стърчах с глава над децата, та и оттам съм се наслушала – „отстъпи на детето“, „дай на детето да се полюлее“, “ остави на детето играчката“. Значи останалите в групата – същински деца, по-дребни, съответно с предимство…  и въобще трябва да им отстъпваш. Мислила съм си неведнъж с тази отстъпчивост и добро възпитание докъде сме се докарали – в частност за себе си, и обществото ни като цяло. Явно не е само мой личен проблем. Отглеждаме си едни настъпателни простаци – имало си научно наименование това измятане, което наблюдавам от години – наричат го ефекта на Дънинг-Крюгер. Дефект по-скоро – и то голям дефект!  Това небивало изобилие от хора, които си въобразяват, че са прави във всяка ситуация, всичко разбират, всичко знаят, имат се за големи хитряги и за миг не допускат, че са глупави, само защото сме им отстъпвали от детската градина до ден днешен…Да. И са абсолютно непогрешими. Държат да заявят гръмогласно и на всеослушание, и с всички средства да защитят мнението си – обикновено папагалско повтаряне на нещо дочуто или прочетено. Без собствно мнение. Отражения… Аз отдавна съм на принципа – „запази мнението за себе си“, особено, ако не са ми го поискали…И ми е кипвало неведнъж, и понякога възмущението ми е получавало словесен израз, макар да съм намерила за себе си начин –  вече десетилетия, опряла гръб в стената, да я избутам и да си създам пространство, защитено от глупост. Само мое си цветно и уютно убежище, което да ме спасява. Грозното и страшното е, че навън се вихри войнстваща посредственост и тези хора са неконтролируеми. Нищо не може да ги убеди, че светът не се върти около тях и слънцето не изгрява лично за тях всеки ден, учителките в училищата не са там, за да издевателстват децата им над тях, пешеходците не са дивеч по зебрите, и ремонтите в кварталите не се правят лично и персонално за всеки от тях …И пак храчат и плюят дъвки по новите тротоари, ломят новите спирки, пейки, детски площадки и хвърлят торбите с боклуци от терасите * Ех, л’безни ми бай Ганьо, мил и възпитан чиляк ми се чиниш в тези непреходно средновековни времена…

Стихотворение, опряло гръб в стената

На глупав човек всичко му изглежда глупаво.
За умния обратното не важи.
Обикновено умният отстъпва.
Стената в гръб мълчи. Какво да каже?!

Помагат ли стените за разстрели,
щом неразумните живота са превзели,
а умните, о, те отстъпват,
опират гръб в стената и замлъкват.


Публикувано от в поезия