Вече не така новото ми увлечение – папиемашето – дава своите плодове. Напоследък синигери! След врабците – логично! Цяло лято рък-прък, но помежду пътешествията направих не малко фигурки на птици и не само. Синият синигер ми се завъртя покрай една приказка на Emelika. Нe че градът не е пълен с обикновени сини синигери, които си скачат по тротоарите, почти между краката на минувачите, в ежедневната си борба за по-голяма и вкусна троха. Има ги много, почти колкото врабчетата – и към тях ще се връщам, още не съм натворила всички радичкови персонажи, а и вече подарих някой и друг врабец, но сега – синигери….
Тъй като се оказа, че високопланинският синигер е изцяло, изключително син, син като синец, като мънисто, като опровержение на злото – сътворих едно малко семейство храбри сини синигери. И си въздъхнах с облекчение. Надявам се да помогнат. Поне колкото едно мънисто против уроките…Уроките съм писала неведнъж как си ги представям, напоследък се използва по-често една близка дума за отвратителни същества. Не искам да я пиша.
Сини синигери да прехвърчат из дните! И авлиги!
Крадецът вика – Дръжте крадеца!
Лъжецът вие – Вижте лъжеца!
Глупакът повтаря – Ей, че глупак! –
не вижда, че спъва се в своя си мрак.
Мръсникът, доволно – Каква си мръсница!,
възмущава се лакомият – някой лапа с лъжица,
неграмотният, дето не е прочел книга,
забележки да прави много го бива!
Доносникът тъй да обича да сочи –
Ей оня ковлади, оная доносничи!
Нямаш ли абсолютно никакъв слух
за Моцарт ще кажеш-
Ма той е бил глух!
Щом не разбира от нещо човек,
отрича, зачертва, клейми го, заеква,
ядосан, почти задушава се в гняв…
Не схваща, че няма как все да е прав!
Типично човешко е.
Смешно е. Грешка е!
Каквото отвътре – такова отвън.
Аршинът е двоен.
От глог, та на трън!
Ухапваш се сам
и сам си виновен.
И всичко, което изричаш – си ти.
Ако успееш – сам си прости.
Едва ли е случайност, че баш около осми март ми се получи един такъв принц – рус, зеленоок и цял в романтично дантелено бяло! Не винаги знам накъде ще хванат фигурките като ги подхвана и с тази се получи именно така. Излезе един приятен, добре възпитан и галантен принц, спретнах му една шпага и ми се стори, че си чака коня! ТА се престраших – макар да си знам, че коне трудно ми се получават, от дете така. Рисувала съм какво ли не, но конете някак избягвам…Ами не се рисуват лесно и все едни такива несъразмерни, с недотам конски физиономии…Но пък, викам си – ще опитам, не може така страхливо да се живее!
Принцът си получи коня. Сега, може би му идва маалко малък, но пък такава ще да му е породата. Важното е, че вече може да заповяда – принцът на белия кон!
За да пристигне принцът на белия кон,
нужно е да го има коня –
и пролетен приповдигнат тон –
жълтурчетата навън да се гонят
Конят внимателно ще танцува сред тях –
нищичко няма да стъпче,
принцът ще грабне пролетта със замах –
ще я метне на коня си сръчно –
и ще трепери земята под тях,
ще закипят дървета и храсталаци –
и светът ще се обсипе във цвят –
отде са минали – четете знаците –
всякакви цъфнали дървеса,
храстчета и тревички,
лапад, коприва и чудеса –
паша да има за всички!
Откак съм се захванала с папиемашето – вече повече от година и половина – ми се щеше да направя няколко врабчета. И то не какви да е врабчета, а радичковски – Ние, врабчетата!
Още миналия април направих пилотното врабче. Реших, че точно то ще е Чир
Миналата седмица довърших още три врабчета…Сега, не съм решила точно кой ще е Драги ми господине и кой Разказвача! Смятам да им направя шапки и по шапките ще ги познаете! Но летящия леко ми напомня на китайски врабец!
( комай този ми прилича най-много на Джифф… или на Пешеходеца ?)
на този, нарочен за прилетял от Китай, са му предателски дръпнати очите…трябва да му направя сламена шапка – голяама сламена шапка 🙂
А, за малко да забравя! Смрадовранката, разбира се!
https://www.svilendobrev.com/detski/knigi/nie-vrabchetata/NieVra20.htm
Ооо, ами Краката ми стърчат навън? Май няма да се размина само с тези пет пилета! Може би седем?
Не знам някой някога да се е опитвал лично и чинно
да сдъвче хартия, да пробва да пресътвори света –
макар думата буквално да означава това.
Не знам някой напоследък да се е опитал ( преди да оТсъжда)
да стъпи в обувките на другия, още повече да свали от нечии обувки свои от папиемаше
и да продължи да обикаля земята с тях…толкова, колкото земни години са му оТсъдени,
макар че, винаги си давам сметка за времената и стремената,
и понякога не знам точно какво искам да кажа,
но чувствам –
отказвам да правя, плета или шия терлици,
не само защото за терлици е късно,
не само, защото с артритните пръсти изтървам иглата,
а просто, защото е вятър…
Терликът със номерация от 36 до 40 – като една ограничена теория или територия на свободата… терликът на свободата 
* ето ти по-подходящо заглавие на внезапно съботно предсънно стихотворение ..
(Вятър в терлиците и ушите, но не и в сърцата – смея да се надявам)
Вятър, който никой никъде никога не може да сдъвче.
Никога не съм предполагала,
че совите спят по корем,
с изпружени крачета.
Досущ като малки, пухкави човечЕта.
Как никой художник досега
така не ги е рисувал?
Как все дремят по клоните,
а на заспали
само са се престрували?
Совичките, вярно е, не били това!
Може би, пораснат ли,
вече прави спят?!
Може би от грижи –
точно като нас –
възрастните важното забравят тозчас.
Времето е филмово.
Имам фатално усещане,
че филмът отдаавна не е моят.
Щъкат напред-назад хора и вещи,
и си вре острия нос между тях
една нужда – съвсем нашенска нужда
от фалшиви герои…
(Ти горе чуваш ли, хей, Тошко Колев?)
Филмово, филцово, фрицово, рицово…
Какво ли ще бъде времето утре?
Все пак залагам на слънцето.
Слагам всичко на слънцето!
Да се врътне рулетката
и листата да ни затрупат!
„От всичко, което расте на земната плесен,
най-редки са тези, които вярват в Бога. Мили
мои езеро и планина, мило ми е, че и аз съм
с тези най-редки, най-нечути, най-презрени.“
Св Николай Велимирович Сръбски
Растем като гъби на земната плесен
и хранят ни слънце и дъжд.
Нахално ни сенчат, все някой ни пречи,
Едни други тъй се измъчваме.
И все се оплакваме, все се гневим –
как все ни е малко храната?!
Разнася се тънкият есенен дим –
Мил вятър повдига мъглата
от нашите слепи, невръстни очи,
които до шапките виждат –
че гъбите ниско растат и личи
как тясно сме се зазидали.
И само повярвалите в любовта
ще могат да пръснат мъглата –
тъй редки и целите във светлина –
един ден ще стигнат оттатък.
Където, прострени извън кожата,
се ширят безбрежни пространства
под милостта на десницата божия –
наградата – вечност за празник.
Убягват ми през лятото представите
за всяко носталгично съществуване.
Отблясък, цветен шум…Така е хубаво!
Покрай морето хората са други
и искам да участвам във живота им.
Да пускам със рибари сутрин лодките,
да кърпя мрежите с тирета и лъчи,
да имам всяка залезна разходка,
и да посмея слънце – само по алеите,
крайморските, смехът така звучи.
През лятото накъсвам си представите
на шарени парцали от които
ушивам си калъфки за възглавници,
и тъпча ги със облаци по залез,
звънтеж от смях и плисък на вълни,
листенца рози, юлска лавандула,
пера от чайки, летни мълнии,
и тръпната недосъбуденост,
която да ме върже здраво
през зимата за лято.
Внезапна есен. Празни петолиния.
Ятата лястовици са отнесли лятото…
Днес съчинявам зима, иде зима
и носи в пазвите си сняг…и вятър
Ято лястовици е отляло
тялото на лятото в небето…
Още юни е, и още цялото
ни предстои. Превес на светлото.
Предстоят ни златните утра,
прасковите и зеленината.
Жегата и зноят, и потта,
ласкавите пориви на вятъра.
Пъпеши и дини предстоят.
Хладните милувки на морето.
По земята пише ни се път.
Някой ден ще стигне до небето.
Излишък от небе 