Смъртта ни учи на нежност. Светът се срутва за мигове. Крепи се уж на раменете на атланти, а нозете им – пясъчни. Никой не е подготвен за срещите със смъртта. Тя винаги е ненадейна. Повече или по-малко внезапна. Смъртта се спуска бързо като залез през ноември. Залезът на неделята беше великолепен. Като пътувахме си мислех – болезнено, смъртоносно красив. Смъртта се оказа красива като него. Много я въртя тази дума в ума си последните няколко дни. Латинският и произход и слага черна якичка. Класическа дума.  Рязка и изправена. Смърт. Бърза дума – с една тясна гласна. Дума без въздух. С едно изхриптяване. Дума като нож. Като кратко изсвистяване. Кратко и категорично. Окончателно.

С м ъ р т.
Не е страшна смъртта. Смъртта ни учи на нежност. Ножът и нежно пронизва сърцата ни и проглеждаме. Събуждане като сън, намиране в нереалност. Сълзите избистрят погледа. Покрай мъртвия забелязваме живите. Сещаме се, че ги обичаме, че можем да сме по-внимателни, докато са наоколо, докато сме заедно на земята, облечени в тела. На тясно в клетките на телата.  Това кръстосване напред-назад в клетката на тялото през последните дни ме задушава – заради душата е, иска и се да вие, място иска…Захапвам юмрук. Смъртта ни свързва . Не ни разделя. Благодарна съм, че така нежно си взе татко. Толкова милостиво. Така чисто.
Татко ме научи да чета много рано. Благодарение на него най-вече станах такава „читанка“. Беше ревностен читател и имаше голяма библиотека. Тригодишна бях още, когато ми показваше буквите в картинния буквар, на четири вече четях, а на пет ме излови с „Дъщерята на професора“ – книга не за деца. Помня, че я прочетох, вече на 16, и изобщо не я харесах. Татко измисляше приказки за мен – тях не ги помня, но си спомням мечето Бедев-Ведев, което се появи, за да ходя на детска градина. Мразех детската градина. Добре, че вечер мечето ми носеше дребни лакомства за награда, че съм отишла и останала без рев. Все в това време татко ме научи да карам колело. Насърчаваше ме да рисувам, беше добър в това. На стената до леглото в старата къща имаше портрет и аз вярвах, че това съм аз . Татко така ми беше казал – нарисувах те, преди да се родиш. Вярвала съм на всяка негова дума. Години по-късно разбрах, че всъщност е прерисувал Снежанка от филмчето на Дисни. Сега съм една снежанка, отхапала парче отровна ябълка. Преседна ми, стои си там. Все някой ден ще го изплача.

>>>

Изтръпване. Изтръпнало сърце – опитвам се да намеря дума за състоянието си напоследък. Вцепенение. Цялата ми лява половина е изтръпнала. Не е поразяваща болка. Мога да живея с нея, мога да дишам, но е особено и отмаляло усещане. След опустошение. Тъпа болка и тиха тъга. Все по-тиха.  Никой не може да помогне в този момент. Сълзите не помагат. Въпросите се лутат и не намират отговори. Светът на татко свърши на 18 -и ноември. Личният му апокалипсис подрани.

>>>

Не бях слагала шапката от деня след погребението. Тогава имах ужасно главоболие, цялата лява половина на главата ме боля с часове. Вчера бяха девет дни от смъртта, времето отново захладня.  Сложих си шапката като излизах – главата ме заболя в същата част. Като ехо от болката, по-слабо се усещаше, но ме болеше. Чела съм за паметта на материята, но за първи път ми се доказа. Щом предметите съхраняват усещане, ще се обградя с такива, които пазят щастливи и светли спомени. Сърцето, когато превъзхожда ума, помни само доброто и радостта. Паметта на сърцето е обич. Трябва да вляза в сърцето си, когато то се събуди

>>>

Ноември на живот и смърт

Татко си отиде в ноември. Едната ми баба също в ноември си замина преди 17 години. Майката на мама.
Ноември беше…е месец на празници на живота в нашето семейство. Брат ми, сестра ми и майка са рожденици в ноември. Синът ми е роден в ноември. Повечето ми приятелки. Сякаш не е случайно. Месецът ни е опитомен, близък, удобен за смърт в семейството. Подходящ за заминаването на татко. Най-празничният ни личен месец.  Още един урок за това как животът и смъртта си вървят ръка за ръка. Нищо страшно. Ноември.
Ноември на живот и смърт

>>>
Болката е не по-малко егоистична от любовта. Тя си е само и единствено моя. Не я давам. Не искам хората да я виждат, не искам да я разпознаят, а не мога да я скрия. Тези дни разбрах съвсем от първа ръка какво е да се спасявам в живота си от подробности. Да се заровя в ежедневности, за да мине деня и така да каталясам, че да спя като упоена, дълбоко. Да не помня нищо насън. До следващото утро, в което с отварянето на очите ми се забива като треска под нокът мисълта – татко почина.

Почивай в мир, татко!

ноември 2012


Публикувано от в поезия